Димитър Талев - Преспанските камбани

— Нашият падишах с малкия си пръст ще смаже и тия по Коджа Балкан 50 50 Коджа Балкан — Стара планина. , и Сърбия, и Карадаг 51 51 Карадаг — Черна гора. и бошняците, и херцеговците!

А друг срещу него ще отвърне в настъпилата тишина:

— А Московецът! Той е зад тях, кардашлар… Чаршията замря, затихна и скъпотия стана голяма.

Нощем преспанци се събираха по къщите — от уличка в уличка, през съседски вратички, през огради и прелези. Дойде есен, зима, дълги бяха нощите, как ще изтрае човек сам с толкова страх в сърцето си, но и с толкова надежди за спасение…

Започна да се шепне — макар да се криеха людете между четири стени и на прозорците се окачваха дебели черги, та да не прониква вън никаква светлинка, страхът стискаше гърлото, задушаваше гласа:

— Турците влезли в Сърбия…

И тъкмо в най-големите страхове от турската сила тръгна по Преспа нова приказка:

— Отишъл руският консул, отишъл при султана. В сараите му влезъл. Прибери си, рекъл му, султане, аскера, че и твоята глава ще падне!

През първите дни на новата година, а нали тогава са и през ден, през два все празници, най-сладкодумните люде в Преспа разказваха от къща в къща, макар пак на тих глас, още по-нова и още по-хубава приказка:

— Събрал руският консул в Стамбул ингилизина, аустриеца, немеца, французина… Не се търпи веке, рекъл им, тая християнска мъка по Турско. Реките по-червенеха от християнска кръв. Дете в майка проплака. Не се щади ни имот, ни чест християнска. Народът християнски живей в беда и сиромашия, а го мъчат и ограбват сички, от царя до пъдаря. Нели и сички ние сме християни? Дайте си ръката да свиеме врата на турчина, да даде той свобода на Болгаряя, на Босна И Херцеговина.

Съгласили се, подали ръка и аустриецът, и немецът, и французинът, подал ръка и ингилизинът. Но той, ингилизинът, влязъл тайно при султана и го подучил:

— Ти кажи, че веке си дал свобода на Болгария, на Босна и Херцеговина.

И когато влезли после сички консули при султана, той рекъл:

— Що искате вие от мене? Аз веке дадох свобода и в моя дьовлет сички са братя: и турци, и българи, и гърци, и арнаути, и евреи…

Приели думата на султана ингилизинът, немецът, аустриецът, французинът, похвалили го. Само руският консул казал:

— Ако и сега не изпълниш каквото каза, друг цар ще се смили над християнския народ в твоето царство…

През месец декември 1876 година в Цариград се бе събрала европейска конференция.

На сам ден Водици в двора на преспанския затвор влязоха каймакаминът, следователят и началникът на заптиетата. Тъмничарят изведе пред тях Лазара Глаушев, Вардарски, Ацета Кутрев, Атанаса Кривио и шестимата му другари. Времето беше студено, от устата излизаше цели валма пара, замръзналият сняг скърцаше под нозете. Струпаха се десетмината затворници пред вратата на затвора. Лазар Глаушев напред и всички други около него, а насреща стои каймакаминът с ръце в джебовете си и се крие зиморничаво в дигнатата яка на горната си дреха. От студ или може би и сам не вярваше на думите си, каймакаминът заговори бързо, неясно:

— Каквото сте сторили, сторили сте го, нашият милостив падишах ви прощава. Той иска да има мир и спокойствие в царството му. Но ако дигне някой отсега нататък ръка срещу дьовлета и верните му люде, няма да има милост за него. Чуйте и запомнете. Свободни сте всички вие да се приберете по домовете си.

— Благодарим, каймакам ефенди — рече Лазар, като видя, че турците чакаха някакъв отговор. И продължи: — Ние лежим близу година време, без да сме съдени и осъдени, но наистина, ако дойде за всички в тая държава мир, ред и закон, грехота ще бъде да ги смущава който и да е.

Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:

— Освободи ги да си вървят.

Тогава се чу гласът на Вардарски — дрезгав и хриплив на студа:

— Ефендилер, да кажа и аз две думи… Каймакаминът се намръщи, но началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски — такъв чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото му, но дигна той глава и продължи:

— Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше невинни и нямаше кой да го спре, кой да…