Димитър Талев - Преспанските камбани

— Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят.

— Е, во Виена… Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Но току се засмя: — Е, сине, сахани у нас колкото щеш, майка ти и не знай колко са… саани, тенджери, вагани, гюмове! — И току се обърна към жена си: — Дай му, дай му друг сахан!

— Не, не, татко — побърза да го успокои Георги. — з и така… но не само заради мене. И после, стига с тия сахани, с тоя бакър. Сега сички люде се хранят в порцелан.

Настана тишина — що е пък това чудо: порцелан! Миро се реши да попита:

— Що е то пор… пор…

— Ами ето — посочи Георги сложеното там пиято. — Ето порцелан. Но има секакви… по-големи, по-малки, дълбоки, плитки.

— Ами какво ще правят казанджиите бре, сине, ако почнем ние с пията?

— Нихна работа — подигна рамена „швабата“. Поиска той и нож. Дадоха му ножа за рязане на хляба.

— Не, не. Инакъв нож ми требва. Во Виена секи се храни с вилица и нож.

— Ех, во Виена, во Виена — подигна пак вежди Миро. — С вилицата мене никакъв нож не ми требва. Добре си работя аз и без нож.

— Ето и аз — съгласи се Георги, ала по-късно той накара баща си да поръча маса за хранене, накара майка си и сестра си да слагат на трапезата повече сахани, да слагат чинии, та и ножове.

На другата сутрин той спа до късно и като стана, пак се обръсна, уми се с много вода, среса грижливо гъстите си дълги коси, бакембардите си, намаза леко с помада тънките си мустачки. Облече се с тесни сиви панталони, с кафяв сюртук, сложи още по-висока лъскава, черна капела, взе бастунче със златна дръжка. Като излезе на улицата, всички се спираха да го гледат, струпваха се по портите жени, по вратите из чаршията — мъже и никой не посмя да го заговори, макар всички да го знаеха още от малък. Най-напред отиде в магазина на баща си, седна за малко зад стъклената ограда, после обходи целия магазин, разгледа, разпита едно и друго. Сега брат му Сандо едвам се сдържаше да не го хване за шията, да го събори на земята като някога и да го мачка до премаляване, да пухне на земята лъскавата му капела, да я стъпче с нозе. Но Сандо пак се уплаши от по-малкия си брат, когато каза той, по-малкият, някак пренебрежително:

— Отивам, татко, да направя визита на каймакамина.

Още повече се слиса Миро:

— Ще велиш… каймакамина! Защо бре, сине!

— Така е редно. Той е управител на града.

Каймакаминът се стъписа малко пред тоя млад европеец, който бе довтасал внезапно в касабата му и кой знай каква беля можеше да му докара, но като разбра, че младият „келеш“ е син на Миро Баболев, отеднаж се наежи срещу него. Георги Баболев седеше на посочения му стол в прилична поза, с ръце върху златната дръжка на бастунчето си и бе прихванал с два пръста цилиндъра си. Той не знаеше турски и попита с най-голяма предупредителност:

— Каймакам ефенди говори ли немски?

— Йок 52 52 йок — не. .

Късият им разговор продължи на преспански. Каймакаминът това намери да му каже:

— Ти, челеби, махни тая капела. Сички поданици на падишаха носят фесове. — И кой знай по какви съображения или може би не знаеше що друго да каже, току попита: — Какво прави аустрийският цар?

— Ами… добре е — усмихна се скромно младият човек. — Царува.

Намръщеният каймакамин изпрати госта си до вратата — все пак той беше син на един от най-богатите преспанци.

Георги Баболев посети реиза, който остана поласкан от вниманието на младия челебия, разпита го за живота във Виена, за намеренията му, като се върнел в родния си град.

— Оставам тук — отговори младият човек. — В магазина на баща си.

— Много добре, много добре. Не може ли пак да се събира панаир в нашия град? Добре беше за целия град тогава. Твоят чичо некога пръв започнал.

— Да — отвърна с нужната сериозност младият Баболев. — Аз също имам големи връзки во Виена, но…

— Е, ашколсун, ашколсун…

Реизът мислеше за доброто на своя град, но все пак челебията беше още толкова млад… Георги Баболев мина пак през чаршията с цилиндъра и с тънкото си бастунче и отиде да посети стрина си Ицовица. Там остана той и да обядва. Стрина му беше все тъй болнава и вече стара жена, но се зарадва на вниманието му към нея и дълго, с голямо любопитство наблюдаваше облеклото му: тя се чувствуваше някак сродена с големия далечен град, където бе отивал толкова пъти покойният и мъж. Гледай ти какви били виенчани! Георги се държеше с нея като с някоя виенска фрау, а това харесваше на старата жена, колкото и да я учудваше в същото време. Нейният Ицо никога не бе й разказвал за Виена, а сега Георги не преставаше да й говори за големия швабски град, за людете там, за къщите, за наредбата им. Слушаше го тя и сама го питаше, съживи я, развесели я младият й гост. Откакто бе умрял мъжът й, тя живееше самотна в голямата си къща, прибрала бе само една своя бедна роднина, с която мълчаха по цели дни. Весел и бодър влезе при нея младият човек, беше сладкодумен и толкова внимателен, а някога Ицо, макар да беше такъв, тежък, кадърен човек, все й се караше. Добро момче, добро момче. Георги забеляза, че й хареса. А тя и сега беше равноправен съдружник в магазина. Всяка година, в първия неделен ден след годишнината от убийството на Ицо, при нея отиваше МирО деверът й, с всички тефтери от магазина. Предаваше й той сметките, както сам ги нареждаше, и всяка година записваше по няколкостотин лири на нейно име, като неин дял от печалбите. Какъвто си беше Миро, тя знаеше, че я мами, но беше доволна и на толкова. За да го насърчава в добрата му воля към нея, тя му казваше всяка година на тоя ден: