Димитър Талев - Преспанските камбани

— Наша… — повтори пренебрежително Георги Баболев. — И тя като Туркия — болен човек. Сички така я…

— Наша, славянска велика държава, Гьорче — прекъсна го Лазар с твърд глас. — Повеке от сто милиона народ. Сички треперят от нея. Ти идеш от Виена. А защо се бунтуват там чехите, хърватите, пък и унгарците през 1848-а? Не ще да е толкова добре за них в Австрия. Ама ти не знайш, не си чул, не си видел. Ще те завладей, ще иска да те понемчи. Ще иска за нея да работиш.

— И Русия ще те завладей, бачо Лазаре. Тя ще дойде тука заради Цариград. Това е руската политика.

— Каквато и да е политиката, руският народ ще си бъде с нас. За наше добро ще тръгне кръв да пролива.

— Кой ще пита народа…

— А който върви против волята на народа, ще намери гибел. Целият наш народ чака Русия, Гьорче. И ние сички с него.

— Нашият народ е още прост. Не знай що иска.

— Народът секога знай що иска. Народът секога търси правдата. Ето ти сега говориш за Австрия. Живеял си там, харно ти е било, но тя ще иска да ни прегази, за да стигне до морето. С нея ли е правдата? Бисмарк чака другите да се изпотрепат, за да се издигне той над сички. С него ли е правдата? Англия държи за Туркия, за нашия мъчител. С нея ли е правдата? Русия вели: аз дигам оружие, за да освободя християните в Туркия от претежка мъка и зло. Къде требва да бъдем ние, на кого да се надеваме? Ти за това помисли, Гьорче. Сега ти си велиш: мене ще ми е добре, като дойде Австрия тук: езика й Знам, приятели имам во Виена. Човек требва да мисли за целия си народ.

— Мисля, бачо Лазаре. Австрийската политика е по-мудра.

— По-мудра… Нема по-велико нещо от правдата, Гьорче.

Младият човек току почукваше неспокойно с бастунчето си, по бузите му пламтеше руменина, но той не се смущаваше толкова от думите на Лазара, колкото от погледите на Андрея, който го гледаше с презрение, с едвам сдържан гняв. Уплаши се и Лазар, като забеляза размътения блясък в сините очи на своя другар — в гнева си Андрея се забравяше и можеше да изпъди госта, можеше да го удари, макар иначе да беше кротък, свенлив човек. Лазар промени разговора:

— Сега ти, Гьорче, що мислиш… в магазина ли?

— Да. В магазина с татко.

— Е, харно, харно…

Гостът стана да си върви, поклони се към Лазара, към Андрея и току рече някак заговорнически:

— Каквото сме си говорили… между нас, нели… Лазар се усмихна:

— Бъди спокоен, Гьорче…

Младият Баболев се поклони още еднаж и си отиде.

На другата сутрин, още докато бяха всички в къщи, той каза на баща си:

— Стига съм се излежавал. Днеска постъпвам в магазина.

— Ох, ох, ох — викна весело Миро. — Още една от мена за мене!

— Сички ще работим, татко. Скоро ние тука ще завъртим такава търговия, че ще надминем десет пъти катвото беше преди. Керваните ни ще идват направо от Виена…

Той мислеше за предстоящите политически промени, но не се доизказа.

— Еха! — викна пак Миро. — Да е жив сега стрико ти Ицо.

— Сега ние да сме живи, татко, ние…

Като влязоха в магазина, Георги свали шапката си и я окачи на един пирон в стъклената стаичка, после седна да прегледа тефтерите на баща си. Обръщаше лист по лист, мръщеше лице и каза:

— Не така, татко, не така. Това не са търговски тефтери.

— Добри ми са мене тефтерите, дете.

— Ще ги направим още по-добри. Нели това съм учил аз?

Брат му Сандо го гледаше с потъмнял поглед. Но Георги излезе от стъклената стаичка и се нареди с него и с калфите да продава — гологлав (а никой в преспанската чаршия не сваляше феса си, грижливо сресан, бърз и ловък, търпелив и любезен с купувачите.

„— Шваба…“ — повтаряха дълго за него преспанци.

За Чисти понеделник тази година се случи най-хубаво време: тихо, слънчево, топло. Преспанки извадиха всичко от къщите си, от най-тъмните ъгли на избите си. Дворовете приличаха на панаирджийски сергии. Прозорците зееха с извадени рамки, стаите кънтяха празни, с голи стени, с разтворени долапи и мусандри. Във всеки двор пушеха огньове — топлеше се вода, изваряваха се блажните съдовеГ Дигаше се на цели облаци бяла пара — във всеки двор се гасеше вар. По чешмите се трупаха боси жени с котли и гюмове, бързо прекосяваха улиците. Навред се чукаше, стържеше се, търкаше се, плискаше се вода, чуваха се бодри гласове, плачеха изоставени деца. Мъжете се спотайваха в чаршията, обядваха с купешки хляб и солчица или тахан халва, или с по-няколко маслинки; не се отиваше днес в къщи, не се стъпваше, всичко беше обърнато наопаки, нямаше дори хляб в нощвите. Само някой женски Пейо се навърташе там около жена си, да й помага под нейна команда.