Димитър Талев - Преспанските камбани

Отдавна, може би никога, не се е случвал в Преспа такъв оживен, шумен Чисти понеделник. Времето беше много хубаво, но не беше само времето…

— Ама, стрино Васко, ти и отвънка ли ще варосваш?!

— И отвънка. После с модро ето тука, долу, по края, и около прозорците. Да ми светне къщата и отвънка. Нели чакаме мори, щерко, мили гости!

Други съседки по-нататък са изкарали на двора и най-новия си килим.

— Що, вие… пак ли килима? Нели го газихте в за Божик?

— Ако, ако… Да светне още повеке. На чисто и шарено да стъпи дедо Иван.

В друг двор още по-нататък са насядали жените и децата да обядват на слънце; сух, изостанал хлебец или току-що опечено набързо прясно кравайче и сърбат шумно с дървени лъжици разсол, със ситно нарязан крехък праз, останал още от зимата. Запретнатите, подгизнали ръце потреперват от умора, но и от глад, и от сладост в глада. Едно момченце, което всяка сутрин плаче подир батковците си, когато тръгват за училище, а то остава в къщи, побутва майка си и пита нетърпеливо с пълна уста:

— Ще дойде ли у нас дедо Иван?

— Ще дойде, мило, ще дойде и у нас.

От прозореца на горния кат се показва Маца Чучурска, оглежда се бързо, пълното й лице, вече с провиснали бузи, просиява, дебелите й вежди отскачат нагоре, младежки светят очите й. Тя вижда по дворищата наоколо разбързали се съседки и не се сдържа:

Хайде, сестрици! Мийте, търкайте! Иде веке дедо ви Иван, иде!…

Мъжете се прибират по-късно тая вечер по къщите си. Здрач е вече и още по-тъмно става, но жените току притичват по двора, влизат, излизат — все още има какво да довършват…

— Тука, тука стъпи, Риете! Немой с прашните кондури по измитото. А сега събуй се, събуй се! Как ще влезеш тъй в къщи…

Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените — на прясна вар, всичко трепти измито, изпрано, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не бяха отваряни.

Андрея Бенков влиза по чорапи в къщи, по изпраните черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едвам се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда по-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото — измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около потъмнялото скръбно лице на Богородица, Андрея се оглежда:

— Хубаво, майко. Ти като че ли господа бога ще посрещаш…

— Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година сам господ да влезе во сека християнска къща…

Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка.

През един от последните дни на месец април, още щом се раздени, новината тръгна от врата на врата, от човек на човек:

— Русия обявила война… Русия обявила война!… Някои подранили дюкянджии се връщаха от портата, от улицата, за да съобщят в къщи:

— Русия… война!

Никой не смееше да покаже външно своята радост. Идваше краят на християнската неволя, но още не беше дошъл. Война и докато дойдат русите, ятаганът ще бъде все в ръцете на турчина. Сега в злобата си, в страха си, агарянецът ще направи още по-големи поразии. Дано да са малко вече дните на проклетата му сила…

Преспанци отвориха чаршията, както всеки ден, Още по-тихо, по-смирено. Ако някой чирак или по-млад калфа не може да се сдържа в радостта си, че ще има война и турците ще бягат — майсторът го хваща за ухото:

— Събирай си ума! Ако ни забележат агите, че се радваме, на пастърма ще ни направят.

Но самият той уж случайно се поспира край дюкяна на съседа си и пита изтихо:

— Чу ли?… Научи ли се?

— Чух… чух…

И тихо е в цялата чаршия. Не се чува тропот ни откъм папукчиите, ни откъм казанджиите. Не се работи никому, всеки се помайва, слухти, чака, тръпне…

Още рано тая сутрин джамиите почнаха да се пълнят с турци. Сам каймакаминът — никога преди това не бяха го виждали преспанци толкова рано по улиците, — а след него и реизът и други някои от хюкюмата минаха през чаршията и влязоха в чаршийската джамия. Пълна беше голямата джамия от стена до стена. Сред гробна тишина главният ходжа четеше с глух, треперлив глас редове от корана. И такъв беше гласът му, такива бяха думите, които изричаше — неясни, тайнствени за повечето от богомолците — че час по час в тишината под високите сводове на джамията се надигаше общ, сподавен вик, неудържим стон: