На другия ден заминаха за Битоля всички редифи и двайсетина души от башибозука. С тях замина и Кючук Кадри. Каймакаминът бе казал:
— Да се махне от града, че иначе ще бъда принуден да го затворя.
Същия ден замина за Битоля и целият преспански гарнизон.
Откакто се чу за обявяването на войната между Русия и Турция, учителят Райко Вардарски беше в непрестанна възбуда, която едновременно беше и радост, и ненавист, и борческо въодушевение. Тоя ден той влезе два пъти в дюкяна на Глаушев и Бенков, сядаше там на тясното миндерче, пушеше цигара след цигара и все с това започваше разговора си отново и отново:
— Сега ние в никой случай не бива да седим со скръстени ръце! Сега ние требва да помагаме со сички сили. Требва да решим нещо, нели сме комитет, да съберем повече люде около нас…
— Право е — съгласяваше се Лазар. — Русите во война влизат за нас, а ние що… сеир ли ще гледаме само? И аз се за това мисля, Райко. Ама какво ще измислиш, какво ще решиш… Немаме ние голема сила — ни люде имаме готови, ни оружие, а сме много далеко от Дунава. Не е работа да предизвикаме само турците, та върху нашите глави да излеят сега яда си.
— Ние се умуваме. Ако бехме почнали по с време, сега и люде повече щехме да имаме, и оружие, и повече смелост. Ама ти с твоите мудрости…
— Нема да тръскам аз дървото, преди да са узрели крушите. Нема полза, вреда има голема. Ние требва да мислим за целия народ, като сме рекли да го водиме. И простият овчар нема да тръгне из полето со затворени очи.
Когато кажеше своята дума учителят, сините очи на Андрея Бенков заблестяваха още по-силно и плувваха във влага; сега него все го избиваше на плач от някакво непрестанно умиление към всяко нещо. Той се улавяше за думите на учителя, готов беше да ги повтори като свои, възбуден и той като него, ала и сега не можеше да се отдели от Лазара; щом чуеше отговора му, той не намираше какво да възрази, отпущаше ръце, макар миг преди това да беше готов да посегне и към оръжие.
А имаше той вече и револвер, и пушка.
За убийството на Миле Рибар Вардарски чу в училището. Той не се откъсваше лесно от училищната си работа, търпеливо дочака обедната почивка, но после се спусна гологлав през чаршията — забравил си бе феса в учителската стая, тръгна направо от клас — и се втурна задъхан в Лазаровия дюкян:
— Виде ли що става!
— Видех и не се чудя — отвърна спокойно Лазар. Вардарски избухна:
— Ама не може тъй бре, човече! Ти пак почна като по-рано? Люде ли сме ние най-сетне, или овци търпеливи и волове безсловесни!
Лазар придръпна учителя към миндерчето:
— Седни, седни… Чакай… Не викай… Вардарски опипа черната превръзка на окото си и седна. Но веднага пак започна да буботи, макар и със сподавен глас:
— Ние образувахме комитет за борба. Ето сега, като да е нарочно, върху нас дигат най-напред ръка, върху комитета. Наш човек убиха, Милета, член на комитета убиха.
— Както узнах аз — отвърна Лазар, — убийството станало случайно. Миле така си стоял пред дюкяна, а Кадрията посегнал да му вземе ножа. Ако си стоял Миле в дюкяна, нищо немало да се случи.
— Е, що сега? Милета бог да го прости, и нищо повече! Ние требва да отмъстим за него бре! И ние требва да ударим сега поне двама или трима от агаларите.
— После те ще нахвърлят да изколят целата чаршия. Не може така.
— Те сега и без това може да се нахвърлят да ни колят сичките. Започват с Милета и като виждат, че сме рая покорна, още повече ще се нахвърлят.
— Не знам дали започват веке, но ако ние предизвикаме, сигурно ще започнат.
— Аз вече не знам: от голем ум ли е това, нашето, или от страх.
Лазар почака малко, като че ли да прекипи яростта на Вардарски, и рече:
— Ето що съм наумил аз, учителю: ние ще убием само Кючук Кадри. Не знайме дали той убил Милета, ударен е сиромахът с четири куршума, но Кадрията пръв захванал. Той уби Ицо Баболев, той беше и с Арап ага. Ще го убием, за да се знай, че не сме рая покорна, както велиш, а и секи разумен турчин ще си рече: Кадрията отдавна си влачеше пояса. Нищо повеке нам не ни требва, ние нема защо да дърпаме тъкмо сега дявола за опашката.
— Това е друго нещо, макар…
Ала Кючук Кадри още на другия ден изчезна от Преспа.
Докато стоя Лазар в затвора, Андрея Бенков изостави дюкяна. По гумно той закупи малко жито и скоро го разпродаде — още през зимата. Така стояха те с Лазара сега, в началото на лятото, без работа — нямаше ни що да купуват, ни що да продават. Задържали бяха само единия от калфите си, повече поради привързаност към него — беше ведър, работлив млад човек, с пълна уста разкривени, но бели, здрави зъби и все се усмихваше. Оставиха го те в празния дюкян, да не стои без работа и без плата, женен човек беше с две деца.
Читать дальше