Димитър Талев - Преспанските камбани

Не се смущаваха ни Лазар, ни Андрея от своето безделие — време ли беше сега да мислят за търговия и печалби? Илия, калфата им, повече се тревожеше от тях:

— Как ще седим тъй до ново жито…

И все гледаше да си намери някаква работа из дюкяна — да изчисти, да закове нещо, да размести нещо:

— Житарски дюкян, пък мишка не остана! Ще измрат от глад тука мишките, в празните хамбари.

— Потърпи, потърпи… — отвръщаше му понякога Лазар. — Нема да останем без работа. Нашата работа отсега нататък ще почне…

Откакто започна войната и макар да беше през най-гладното време на годината, когато всичко расте още и зрее по полето, пазарите в Преспа ставаха много оживени. Идваха селяни от най-далечните села, но повече да ходят по улиците, да се срещат, да ходят по дюкяните на своите приятели из чаршията. Намаля и страхът им от турците, напущаха и своите, и господарските ниви, идваха в града радостно възбудени, да се срещат тук от разни села, да питат и разпитват. В пазарни дни дюкянът на Лазара беше пълен със селски народ, макар нищо да не се купуваше, нищо да не се продаваше. Лазар и Андрея черпеха селските си приятели с цигари и кафета — това беше сега работата на Илия: да отива да поръчва кафета в близкото кафене за селските гости. А те все повече около Лазара:

— Е, сега, бачо Лазаре, що… война, а? Какво ще става? Иде ли веке дедо Иван? Кога ще дойде, скоро ли? Хайде, не се трай повеке! Траяхме петстотин години, сега по не можем да трайме.

Радваха се тия груби, селски люде като деца, нетърпеливи, развълнувани, и беше хубава тая радост, като сияеше по техните селски лица, опърлени от слънчевия огън, от зимните ветрове, набръчкани, брадясали, измъчени. Лазар намираше за всекиго по две-три думи:

— Потрайте още малко. Иде веке дедо Иван. Нашият живот сега ще започне. Агите ще си отидат и вие ще си останете там, по селата. Свободни!

В дюкяна идваха всеки ден и граждани — да поразпитат за войната, да кажат и те какво бяха чули, да изкажат и радостите, и тревогите си.

— Сега какво, бачо Лазаре, като дойдат русите, хюкюматът ще бъде наш, нели? Каймакаминът, заптиите, се наши люде, а?

— Наши.

— Ще плащаме ли данъци?

— То се знай: как се крепи държава без данъци! Ама като е наша държавата, и данъците ще се събират за обща полза.

— И аскерът ще си бъде наш…

— Наш.

— Какво ще става с турците?

— Ще се откажат от агалъка си. Ще запретнат ръкави и те като нас, нема да лежат по цел ден по кафенетата.

— Некои ще избегат.

— Ще избегат. Който иска да си стои тука — нека си стои, нека си живей свободно. Ние нема да сме за никого изедници.

— Дали ще става пак панаир в Преспа, а, Лазаре…

— Може да става. Нема кой да ти пречи, върви да работиш свободно, да живейш свободно. Нема ни Кючук Кадри, ни страх да не замръкнеш на открито. И голема ще бъде държавата ни, широка…

Така по цял ден ходеха люде по чаршията, от дюкян в дюкян, срещаха се, събираха се, всеки да чуе нещо, да каже, каквото бе чул:

— Те, русите, с хиляда топа са тръгнали, само коне имали до сто хиляди, пушките им биели на цел час место! Нема сила да излезе срещу них, да ги спре, нема по-голема сила! Идат веке, братя!

Така се събираха преспанци и по къщите вечерно време.

Започна да се шушука из града, че от Кръстец — планински връх на три часа път североизточно от Преспа — нощем се чуват руските топове. Селяни разправяли, дървари. Илия каза на Лазара и се смее с всичките си бели, криви зъби:

— Събират се некои, ще вървят тая вечер на Кръстец… — И той додаде заговорнически: — Да чуят топовете. Руските.

— А ти?

— Ами аз, ако речете, работа немам, така седя тука по цял ден…

Андрея изпревари Лазара:

— Върви, Илия, върви и ти да чуеш!

Веднага щом се стъмни, тръгнаха за Кръстец петдесетина души, все по-млади мъже и момчетии. Върнаха се чак на втория ден и пак по тъмно — да не забележат нещо турците, силата беше още в техни ръце, пусти да останат! Илия разправяше с нажалено лице, макар и сега да се белееха весело зъбите му:

— Лежиме и слушаме на сам ти Кръстец, по каменаците. Цела нощ. Нищо. Само ветърът: фуу! И кучета лаят далеко некъде. Само Андон Чорбев, той само току подвикне: „Чакайте, тихо! Чувам. Ето: бууу!“ Друг никой нищо не може да чуе. Скоро се раздени, колко ти е сега нощта! Привикаха некои да се връщаме в града. И яденето ни се свърши: слушаш, слушаш през нощта, па току бръкнеш в торбата. Като се наканихме да си тръгваме, се ни се чинеше, че ще оставим нещо на Кръстец, че ще забравим нещо, ще изпуснем. Ама как тъй да не чуем топовете, как ще се върнем, без да ги чуем. Ха да останем и тая нощ! Останахме. Гладни. РазшЯвахме се да търсим разни треви, коренчета, ама що има по Кръстец. Голо. Камен. Позалъгахме се с това-онова и повеке вода гълтахме, макар тя, колкото пиеш, повеке ти се яде от нея… Пак цела нощ. Ама пак само ветърът: фууу! Може пък тия дни да не е имало битки. Немали сме късмет. Некои пак мислят да идат на Кръстец…