Димитър Талев - Преспанските камбани

По тия дни, в началото на юли, руските войски едва що бяха преминали Дунава. Доста по-късно, вече през август, в дюкяна на Лазара влезе една сутрин Георги Баболев. Предния ден, кой знае по какви пътища, той беше получил виенски вестници. Чете ги до късни полунощи — бяха все със стара дата, но имаше в тях много вести за войната. В Преспа други вестници не идваха, рядко идваха сега дори и цариградските вестници, в които пишеше повече за лъжливи турски победи. Не се получаваха вести за войната и в хюкомата, не знаеха там и това, което се носеше от ухо на ухо между християните, та каймакаминът изпрати един ден Кемал бея да научи що се говори из чаршията. Кемал бей беше сдържан и добродушен турчин, имаше приятели между християните, влезе в много дюкяни, влезе и при Лазара Глаушев, но не научи много нещо за войната. Каквото знаеха българите, все беше за турски поражения и всички залъгваха бея. Глаушев му каза:

— Чувам, бей, че се бият некъде към Дунава. Нашият падишах голем аскер изкарал срещу московците. — И на свой ред попита: — Ти какво чуваш, бей?

— И аз това знам, Лазар ефенди: нататък към Дунава се бият. — И беят въздъхна: — Войната е лошо нещо… Не знаеш какво ще ти дойде на главата. — И току добави унило, със скръбно лице: — Московците са голема сила, чорбаджи…

Сега Георги Баболев влезе в дюкяна на Лазара без много поклони и теманета, поздрави по преспански с добър ден, а Лазар го покани да седне до него на миндерчето. За това късо време, откакто се бе върнал, виенското лустро на младия човек доста се поотърка. Ходеше той все хубаво облечен, във виенското си облекло, с бяла яка и ярка връзка на нея, но беше малко поомачкан — види се, от работата му в магазина, — обръснал бе и бакенбардите си, захвърлил бе и швабските капели, та бе сложил, както всички преспанци, фес (сам бе разсъдил да не предизвиква турците в това тревожно време). В дюкяна на Лазара нямаше никого, не беше дори и Андрея, а калфата кърпеше врещи нататък край хамбарите. Младият Баболев веднага започна:

— Немски вестници получих, бачо Лазаре. Аз нели ти казах…

Не се зарадва много Лазар — нищо добро за Русия няма да пишат немските вестници, — но попита:

— Що има, що пишат…

Младият човек изкриви очи някъде встрани и сдържано се усмихваше, но някак не за себе си, а от снизходителна щедрост към своя събеседник, когото ей сега ще зарадва великодушно:

— Хвалят русите. Преминали Дунава. Показали голема сила. Голема храброст показали.

Лицето на Лазара се покри с руменина и засия, засмя се той, побутна феса си назад. Мълча дълго, сякаш да изпита докрай голямата си радост, но после бързо улови младия човек над лакътя, стисна го силно:

— Друго що… що пишат още?

— Ами… — бавеше се важно и хитро младият Баболев. — Това… турците навсекъде бегат, отстъпват… Русите бързат към Стара планина веке. Много се прочул некой си генерал Гурко.

— Ама немските ли вестници пишат тия работи?! — като да не вярваше на собствените си уши Лазар.

— Немските.

— Щом те пишат така, руските победи требва да са още по-големи.

— Не, бачо Лазаре… — обърна се към него Георги Баболев едва ли не обиден заради немските вестници. — Те пишат, както си е работата. Досега не се знай да е мината с войска такава голема река и толкова бързо. Нашият брег отсам — висок, и на него стоят турците с топове. Русите — срещу них през водата. Турски куршуми, гюллета като дъжд, а русите — с лодки, и мост са направили, а други направо, хвърлят се во водата, плават, и с коне плават, държат се за опашките им, не се боят ни от вода, ни от куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така пишат: чудо! Голема руска сила.

Лазар шумно въздъхна:

— Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате… Зарадва ме ти мене много.

— Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм ти казал…

— Не бой се. Знам аз. — И отеднаж попита: — Ами тия… австрийците, що правят?

Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:

— Нищо. Гледат сеир и чакат.

— Що чакат?

— Да дойде време и за них.

— Лов дебнат. Плячка.

— Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.

— Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те ще дойдат, а не русите?

— Така ще бъде, бачо Лазаре.

— Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички се чудят на силата му.