Димитър Талев - Преспанските камбани

Към края на месец февруари същата година преспанският каймакамин получи следното тайно писмо от битолския валия:

„Поради нашите големи грехове тоя път аллах ни изостави и ни лиши от своята милост. На 19 т.м. в Сан Стефано при Стамбул се подписа с русите мирен договор и по силата на тоя договор повереният ми Битолски вилает влиза в границите на новата българска държава. Но аллах никога не е изоставял съвсем своя избран отомански народ и затова още не са загубени всички надежди. Нашите врагове са силни, но силни са и нашите приятели. Когато русите се приближиха до Стамбул, в Мраморно море навлезе на два пъти голяма английска флота, за да ни помогне. Руският аскер е при Стамбул, но зад гърба на Русия стоят немците, французите, италианците и са готови да хвърлят въже на шията й. И тъй, да не губим надежда. Поради всичко това, заповядвам ви следното: правоверните османлии, а също и арнаутите в каазата ви от 18 до 60 години да бъдат поставени под вашите заповеди и на пълно ваше разположение, за да отхвърлят всяка чужда власт, ако бъде установена; ако има в каазата ви гърци или други християни, които признават гръцката патриаршия, вземете ги под своя пълна закрила и ги подпомагайте с всички сили и средства в техните действия срещу всяка нетурска власт, която може да бъде установена, а също и във всичките им враждебни действия срещу българския милет в поверената ви кааза; това последното важи и за всички други народности в каазата ви, които не желаят да влязат в границите на една българска държава; поставете под най-строга бдителност българския милет в поверената ви кааза, като спъвате дейно, осуетявате и унищожавате всякакъв опит от негова страна да установи каквато и да е своя власт в каазата ви или всеки опит да подпомага нова някаква власт или какъвто и да е опит да се наруши сегашното положение на нещата. Във всички нужни и необходими действия от ваша страна при изпълнението на тия наши заповеди предпазвайте се от излишен шум или каквото и да е, което би привлякло в наша вреда вниманието на външния свят. Донасяйте ни своевременно и незабавно за всичко във връзка с тия ни заповеди и тяхното изпълнение…“

По същото време бързоходец на битолската българска община донесе в Преспа и предаде лично на председателя на преспанската община следното писмо:

„До почтения Председатель на българската църковна община въ градъ Преспа и до сички нейни почтени членове.

Известяваме ве за знаше: на 19-ий день отъ месецъ фефруаря 1878 год. во Санъ Стефано ся подписа миръ между Русая и Туркия и ся призна свободно болгарско Княжество, а въ него влиза и цълата наша Македоня. Известяваме ве, защо може да не са стигнали тия въсти до васъ и защо сички неприятели на славяно болгарски народъ ся дигатъ да развалятъ това дъло на нашата освободителка Русая. Тука ще сме на голъма мака най-веке отъ нъкои гърци воглавъ со владиката имъ, тръгнали са да сбиратъ подписи и мюхюри да остане Македошя пакъ подъ Туршя, нъ нъма да прокопсатъ.“

Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев. Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:

— Нине отпущаеши раба твоего, владико… Лазар скочи да го посрещне, а поп Димитри се хвърли да го прегръща:

— Лазаре… брате… Спасение… спасение!…

Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на това посещение и на тия сълзи — такова беше времето сега, пък и той усети как се присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.

— Ела, седни, отче…

— Чети, чети!

Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.

— Лазаре… брате… — проплака отново поп Димитри.

— Ама кажете що има! — пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото беше бледо, станало бе въззеленикаво.

Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:

— Ела, отче, да седнем…

Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.

— Какво ще правим сега, Лазаре — каза поп Димитри угрижен, щом седнаха двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.