Димитър Талев - Преспанските камбани

— Мехмед Али ага — отвърна Лазар. — Свали си ръката от оружието. Никого нема да уплашиш.

Отново се надигна врява откъм турците, уговаряха се, изглежда, за нещо, ръмжаха и шушукаха и каймакаминът бързо се обърна към тях разтревожен:

— Не, не… оставете! Не така, кардашлар!… — Сетне се приподигна към Лазара: — Дръж езика си, Лазар Глауш! Ти още не си станал каймакамин тука…

— Аз каймакамин нема да стана — отговори Лазар. — Друг ще седне там, на това место, по-достоен.

— А вие защо мълчите?! — обърна се каймакаминът към другите общинари. — Само той ли ще говори, Лазар Глауш?

— Ние сме сички с него — рече поп Димитри Тошев.

— Сички сме с него — рече и Борис Мутафчия.

— Станете сега да си вървите — махна с ръка каймакаминът и дигна пръст, размаха го заканително: — И добре запомнете какво ви се каза.

— Ще си вървим — изправи срещу него глава Лазар. — Ама скоро и вие ще ся вървите оттука и завинаги.

Общинарите се отправиха към вратата, а заедно с тях излезе и Миту Чука.

— Не ме е яд на турците — рече той. — Нихно царство беше досега, мъка им е, че го загубват. Ама тоя погърчен влах, Пучура — той по турчин и от турците иска да излезе, той ще крепи султана…

Всеки ден преспанци очакваха да влезе руска войска в града им. Всеки ден се слагаше да ври на огнището тенджера с по-хубава гозба или поне каква да е чорбица — да не е къщата без топло ядене, както ставаше иначе много пъти по сиромашките къщи: човек сам в къщата си всякак може, но дойде ли ти гост — трябва да му сипеш нещо в паничката. Всеки ден преспанки бяха като пред голям празник — тревожни, припрени, със запретнати ръкави — да измият, да изтупат, да преметат още еднаж новите чорги и килими, да по-нагледат подаръците, кой каквото си е приготвил за милите гости — кошули, чорапи, кърпи, всичко да е в ред и готово. Всяка минута гостите може да изпълнят улицата и тичай да разтваряш врати и порти! Всеки ден и колко пъти на ден ту един, ту друг от къщи ще мине през двора, ще отиде да надзърне на портата — нагоре и надолу — не идат ли вече, не се ли задават най-сетне? Цели ята деца от разни махали се събираха на битолския път и там пренесоха игрите си — чакаха първи да видят русите. В чаршията всеки ден беше празник: изоставиха людете работата си, събираха се на весели разговори по дюкяните — от дюкян на дюкян, пращаха по кръчмите чирачета за вино и ракия и чуваха се песни — кога е било то песни да се пеят по дюкяните! От много радости през деня някои вечер се връщаха весели и превесели и ту към едната стена ще се гурне, ту към другата, портата си не може да познай, а кога ще видиш преди пияни люде да се кандилкат по улиците! Чаршията се пълнеше със селяни всеки ден и които имаха приятели по дюкяните — ще се отбият по два, по три пъти и все това ще питат:

— Нема ли ги още? Их… изгорехме веке да чакаме…

През пазарните дни се стичаха в града по цели села, с жените и децата, и само ходят нагоре-надолу, ходят и никого не питат, пък и в механата ще седнат. Ходиха селяци от чифлигарските села и в общината:

— Кажете ни, братя, какво ще става со чифлиците? Да си вземем ли веке земята, наша си е…

— Потрайте още малко. Земята на вас ще се даде. Така бяха решили в общината — по всяко време да има там от общинарите, че по цял ден влизаха люде да питат за какво ли не. Човешките нужди никога не се свършват и общината по тия дни бе станала градско управление за всяко нещо, към хюкюмата и конака никой не поглеждаше.

Русите още не идваха. Не се чуваше да са дошли и по другите места наоколо — ни в Битоля, ни в Охрид, ни в Прилеп, ни във Велес, макар да се чу по едно време, че казаци са стигнали до Вардара. Някои ходиха и нарочно до Битоля, отиде и Лазар Глаушев да научи нещо в това шумно средище на вилаета. Още нищо не се знаеше, нищо не се чуваше! Дните минаваха, дойде нова пролет, затопли се времето. Трудно беше, от голям копнеж, да се задържи човек по дюкяни и по ниви, та и полето взе да позакъснява. Излезе повеля от общината, пратиха люде и по най-далечните села, най-вече където имаше турска земя и чифлици:

— Да не се изоставя полето! Тая година е нужен още повеке хлеб и секаква храна било за люде, било за добитък. Може отведнаж да довтаса цела войска…

Турците се спотайваха. Събираха се тихо и мирно по селямлъците в своята махала, по двете турски кафенета, по джамиите. Каймакаминът седеше сам в стаята си, реизът също, заптиите се разтакаха по двора на конака. Рядко ще мине турчин през чаршията, кротко, с наведени очи, а ни един от беговете и агите не отиваше да види чифлика си в полето. Дошли бяха по турските махали мухаджири 58 58 Мухаджир — бежанец от горе, имаше чак от Плевенско, върнали се бяха и някои от редифите и всиччи бяха изплашени до смърт от московците: