Димитър Талев - Преспанските камбани

— Аман… московгяур! Ни с пушка ще го спреш, ни с топ…

Много изби в чаршията и по махалите бяха пълни с бъчви и бурета тиквешко вино. Навреме бяха го докарали от Тиквеш Таки Брашнаров и Георги Баболев, но русите не идваха и виното остана неизпито. Всеки преспанец имаше си свое или които бяха купили от тиквешкото — купили бяха вече, не им беше нужно — и по избите останаха до сто хиляди оки непродадено вино. Като започна времето да се затопля, из чаршията, а тук-там и по махалите, взе да се усеща издалеко-издалеко, после все по-силно миризма на кисело. Нямаше в Преспа сгодни изби и съдове за такова вино, а и някои от механджиите бяха накупили повечко тая година — и те, и Таки Брашнаров със съдружника си мислеха, че русите ще го изпият за месец-два и ще напълнят кесиите им с рубли. Но русите не идваха и виното се превръщаше в оцет по топлите изби, в топлите пролетни дни. Старият Марко Брашнаров, който бе започнал да изглупява, ходеше по приятелите си из чаршията и едва ли не плачеше с глас:

— Те, руснаците, и за търговия не ги бива… За них купихме толкова вино. Ама това копиле, Баболевчето, то ни подлъга. До хиляда лири ще загубим и повеке. Да си беха стояли в Русията…

Русите не идваха. Радостта на преспанци започна неусетно да стихва, да гасне. То не беше поради продължителното очакване — преспанци не биха се уморили да чакат и още толкова. Сега всеки знаеше за руската победа, за Сан Стефано, за пълното турско поражение. Но защо не идваха още русите? С тоя въпрос започна една обща и все по-голяма тревога. После се чу:

— Нема да дойдат!

Кой изрече пръв тия жестоки, лъжливи думи? Може би Кости Пучура… Някакъв пътник дошъл от Битоля. Писмо някакво дошло, вестник някакъв писал… Преспанци забелязаха, че и турците започнаха да се посъживяват, някои от тях пак тръгнаха с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара Глаушев.

— Що има?… Що се чува?… В очите тлееше тревога, страх.

— Нищо лошо нема.

— Дай, боже!

И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга…

През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още повече трепереше гласът му:

„общинари отъ Пръспа и сички Пръспански граждани, дойде връме да браниме нашата слобода пръди уще да я имаме. Както що ви се извести пръди връме, врагове напи и душмани сакатъ да посъгнат на Санъ-Стефанский миръ и на Болгарското Княжество, сбиратъ подписи противъ насъ и проче. Ръши се и дойде извъсте одъ многу мъста низъ Македошя да се собере цъ-лиотъ народъ по сички градища и одъ селата и да подай прошеше до сички чужди консули во най-голъмиотъ градъ на Македошя Солунъ, оти не сака да се дъли одъ другитъ братя свои Болгари одъ общото ново Болгарско Княжество. Сберете го сичкиотъ народъ и да се избератъ двоица достойни люге, да се потпишатъ на прошенето и да ударатъ общинартй вашъ печатъ. За сичко ще ви се извъсти на връме, кога избраните отъ васъ да тръгнатъ за Солунъ, каде ще се сбератъ сички избрани одъ цъла Македоня.“

Рано на другата сутрин, след като се получи в Преспа това писмо, Лазар Глаушев се качи на една хочия и замина за Битоля. Върна се на втория ден вечерта по тъмно и преди да се прибере у дома си, отиде да намери общинския слуга и клисарите на двете църкви, нареди им да съобщят на всички общинари и на всички първомайстори на еснафите да се съберат на другата сутрин в общината. Клисарят на новата църква пошавна с куцата си нога, разгледа я с нажалено лице и промънка:

— Ама ние сега цела нощ требва да ходиме… много люде са това.

— Нема да пропуснете ни един — рече Лазар остро. — Ще кажете и на учителите, на поповете от двете църкви и те да дойдат.

Сутринта общинската стая се напълни с люде и които дойдоха малко по-късно, трябваше да стоят прави. Дойдоха и люде, които не бяха ни общинари, ни първомайстори, а бяха подтиквани от голяма ревност към народните работи, или пък от любопитство. Такова време беше сега — всеки чувствуваше, че се решава съдбата на целия народ. Вратата на общинската стая остана отворена, пък и задушно беше вътре в топлия майски ден, струпаха се люде вън чак до стълбата. Вътре в стаята бе останало малко свободно място пред миндера, дето седеше председателят, и малко по-нататък, дето беше масичката на секретаря Ордан Чингелов. Само първомайсторите бяха тридесет и двама, колкото бяха и еснафите в Преспа. В стаята и вън, пред вратата й, се чуваше само шепот или тих говор, никой не повишаваше глас, а тая обща сдържаност идеше от Лазара Глаушев. Всички знаеха, че той бе ходил в Битоля и бе ги събрал сега тук, всички поглеждаха към него, а той седеше замислен до поп Димитрия Тошев с потъмняло, затворено лице. Последни дойдоха поповете, направиха им път и те седнаха на миндера от другата страна на председателя. Лазар като че ли това бе чакал, стана и без да дава никакъв знак — в стаята и вън настана пълна тишина. И гласът на Лазара сякаш бе потъмнял като лицето му, когато заговори: