Димитър Талев - Преспанските камбани

Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод земята:

— Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости, та заедно с тех да седнем да се гощаваме. Хубаво нещо е това и весело, но ето не иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това, което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!

— Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! — попита нетърпеливо йовче Златев, който беше закачлив и присмехулник, но не можеше да се познае дали се присмиваше сега на учителя.

Видя се как замахна с ръка Вардарски над главите на всички и викна с още по-силен, разтреперан глас:

— Към конака ще вървим! Още ли ще седят там тия злодейци, колцина са те, а ние сме цел град люде! Конакът е вече наш и управлението, нели това се реши и се подписа в Сан Стефано!

Надигна се пак шумна врява, заозъртаха се людете, всеки се привеждаше към ухото на съседа си, ширеше очи, пръсти и току се чу отново гласът на Йовче Златев:

— Какво ще кажеш ти, Лазаре…

— Ти погледни сички и попитай какво ще кажат — отвърна Лазар, без да става от мястото си, и гледаше мрачно йовчета Златев. Сетне продължи: — Е, щом питате мене — да кажа: може и за това да дойде време, може и към конака да тръгнем. — Глъчката се засили, отеднаж заговориха всички, раздвижиха се, станаха някои от миндерите, още повече викаха и шумяха тия, които бяха се струпали пред вратата. Гласът на Лазара изеднаж заглуши дигналия се шум и викот: — Стига, стига! Каза се сичко. Да си вървим веке и нека първомайсторите изпълнят, което се реши тука…

Потече по широката стълба народът, бавно заглъхваше врявата и тропотът на толкова люде. В широката общинска стая останаха само поп Димитри Тошев, Лазар Глаушев и там, до масичката си, секретарят Ордан Чингелов. Заслушан в отдалечаващите се гласове и стъпки, поп Димитри бавно се прекръсти и промълви:

— Ръка милостива протегни, господи, над тоя народ… — Сетне поклати глава и сякаш продължи молитвата си: — Лазаре… Накъде тръгваме ние и къде ще спрем…

— А тука ли да останем, отче, дето сме сега? В тъмнина и неизвестност… Напред ще вървим, напред! Където виждаме светлина да ни се мерка. Да излезем на път, на отворено…

Остро проскърцваше перото на Ордан Чингелов по коравата хартия на общинската протоколна книга.

Прибра се в дюкяна си и Лазар Глаушев. Навред из чаршията се забелязваше оживление, макар да не се дочуваше отникъде всекидневният шум и тропот. Всички еснафи се събираха на съвещание и всеки на своето място — в някой от по-широките дюкяни, по кафенетата или по ханищата. На тридесет и две такива места из чаршията се събираха къде двадесет, къде петдесет, къде до сто души и повече, както беше с казанджийския еснаф, който имаше над тридесет работилници, а също и с кантарджийския еснаф, който имаше също така тридесет работилници. Като се знаеше защо се събираха, първомайсторите разгласиха да отидат на събранията не само майсторите, а и мнозина от калфите — не се решаваха еснафски въпроси за цените или за продажбата, или за вергиите, а се решаваше всеобщ народен въпрос. Никъде не се пита и не се говори много — кой не познаваше в Преспа Лазара Глаушев и Андрея Бенков, — бързо се записваше в еснафския тефтер, че народът ги праща да дадат прошение до консулите в Солун, но щом се удареше там печатът на еснафа и се затваряше дебелият тефтер, някой с нажален, с тревожен глас ще попита: — Ами русите? Наистина ли нема да дойдат? Що рече Лазар?…

Ни един еснаф не отложи събранието си за другия ден, а на третия ден общинският слуга пак събра първомайсторите в общината и те подписаха, подпечатаха с еснафските печати пълномощието, което бе дадено на Лазара Глаушев и Андрея Бенков като на народни пратеници и застъпници. Докато чакаха те да получат вест, за да заминат за Солун на определен ден, в дюкяна им идваха Селяни от разни села в Преспанската околия и които от селата имаха печати — удряха и тях върху пълномощието.

На 15 май Лазар Глаушев и Андрея Бенков затвориха дюкяна си и заминаха за Солун. По същото време там се събраха представители на почти всички македонски градове и на 20 май бе подадено до чуждите консули в тоя град (английски, австрийски, французки и италиански) следното прошение:

[# Вергия — данък.]