Димитър Талев - Преспанските камбани

— Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина веке се бият!… Да мога да дигна тоя народ… Ама аз не мога, ти можеш и с една дума.

— Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин — е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке пушки.

Райко Вардарски и не говореше вече с Лазара. Избягваше да минава дори пред дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио, хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите им бяха насочени към Лазара — чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на Андрея:

— Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие гледайте пушки да съберем повеке, пушки ни требват…

Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз…

След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:

— Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи, нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и Албания… Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем — свършено е с нас кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там — ето по Струма, в Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна… сичко ще се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град. А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука…

Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на Вардарски.

— Е, Аце, Атанасе — най-напред към тях двамата се обърна Лазар. — Кажете да видим сега колко пушки сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.

Той и сам знаеше какво оръжие беше събрано, ала сега трябваше всичко да се прави на ясно. Пушките бяха само осемдесет и две с хиляда седемстотин и двадесет патрона.

— Имаме и пищови, има и от тия с по пет куршума. — побърза да каже Атанас Кривиот и като че ли се боеше да не би Лазар пак да отложи цялата работа. Аце Кутрев, който беше винаги по-спокоен и по-самоуверен, рече с равен глас и дори не подигна очи да погледне Лазара:

— Знам аз… в града ще се намерят и други люде, които имат оружие. Кой пушка, кой пищов или нож.

Лазар нищо не отговори, а седеше с ръце отпуснати на колената. Сетне попита:

— А людете? Колко люде, мислите, ще излезат, ако речем да станем…

— Колко… — повтори Кривиот колебливо.

— Колко — повтори и Аце, но веднага добави: — Колкото пушки, толкова и люде. На когото дадеш пушка в ръцете, той ще тръгне с тебе. Люде колкото искаш… целият град.

Както бе седнал Глаушев — неподвижен, с мрачно лице, — Вардарски на няколко пъти го попогледна и окото му святкаше присмехулно. Сега той стана, рови дълго под постелката си върху тясното дървено легло и пак се върна на мястото си. Разтвори голям, жълтеникав лист хартия и гласът му отеднаж изпълни малката стая:

— Четиридесет и осем души са записани тук. Сички доброволно и клетва са дали да мрат.

Лазар го погледна изненадан:

— Ти ли? Ти ли ги закле сичките?

— И ние тука седмина — продължи Вардарски, — това прави петдесет и петима, които са се обрекли и клетва са дали.

Съживи се и Атанас Кривиот.

— Да има пушки — рече той, — аз ще дигна сичките села.

Едвам забележимо, но все повече бледнееше лицето на Лазара Глаушев; той се приведе напред и каза:

— В града има трийсет и шестима заптии и ще излезат срещу нас не по-малко от двеста души други въоружени турци. Но пък ние… ние ще гледаме да ги изненадаме и тъй… отеднаж да ги затиснем. — Той се изправи, поприглади нервно с опакото на ръката мустаките си и продължи с изяснен глас, сърдито, сякаш спореше с някого: — Е, това е! Като требва — требва!