Димитър Талев - Преспанските камбани

— Андрея… брате мой… — повтори Лазар тихо и отново се разделяше с другаря си, но чувствуваше, че тая скръб не беше всичката му скръб по него, тая болка не беше цялата му болка, и едва не продума гласно: — Ами майка му сега!… Как ще го прежали…

Лазар се дръпна от прозорчето, сякаш да се отдалечи от мъртвия си приятел, от прескръбната му майка, от Ния, от собствената си майка — не беше сега време за скърби… Той се отдалечи към отсрещния тъмен ъгъл, сетне пак се върна и пак назад. Друго беше по-важно сега: „Не започнахме ли с грешка?… Убийството на Кючук Кадри…“ И Лазар се оправдаваше пред себе си: убийството на Кадрията беше решено и поради смъртта на Миле Рибар; така влезе и остана тая мисъл в главите на всички. И така трябваше да бъде заради Милета! Но Кючук Кадри беше и много опасен турчин, той би повел утре всички турци, щом се дигне въстанието. Така турците могат да се уплашат, да се стъписат… Не са вече гяурите рая покорна, а бият с оръжие!…

Е, каквото и да е, каквото и да е… Което станало, вече е станало. И мислите на Лазара преляха в друг, близък улей: какво ще стане тая нощ, рано утре, преди да се съмне? Ще се дигнат ли преспанци и кой ще ги поведе — Вардарски, Атанас Кривиот, Аце?… Ще излязат ли всички, които са се клели, и всички, които имат оръжие… Това е сега най-важното. Ния, Андрея, сиротата му майчица, неговата собствена майчица… това после, всичко това после, после… И Лазар ходи кой знае колко време от ъгъл до ъгъл, прозорчето неусетно бе започнало да тъмнее.

Вън се чуваха гласове, стъпки, звъннаха ключове, проскърцаха врати. Мина доста време и всички тия шумове и гласове отново се повториха. Пуснали бяха другите затворници на следобедна разходка из двора — Лазар си спомняше предишното си престояване в тоя мрачен зандан. Тогава с него бяха и Вардарски, и Аце Кутрев…

Но няма да стои дълго тук Лазар! Тая нощ и преди още да се раздени, ще дойдат Вардарски, Кривиот… ще разбият вратата или разтрепераният тъмничар ще раздрънка ключовете и сам ще я отвори. Докато още светлееше в кауша, Лазар избра най-сухото кътче край една от стените и се спря там, после отеднаж седна направо върху пръстения под. Сивото петно на прозорчето бързо чезнеше и Лазар неволно започна да се ослушва навън — няма ли да екнат изстрели наблизу…

Така мина цялата нощ. Гърмежи не се чуха тая нощ. Лазар видя как на същото място срещу него се показа четвъртитото петно на прозорчето и ставаше все по-светло, докато застина в същата мътна, студена светлина.

Преди още да пуснат затворниците на утринна разходка в двора, тъмничарят отвори вратата на неговия кауш и мълчаливо хвърли вътре един голям вързоп с постилки и завивки; сетне се върна и донесе торба, един голям сахан с похлупак, сложи ги на пода до вратата и затвори кауша. Лазар дълго гледа вързопа сред кауша, лъскавия похлупак на сахана до вратата и само това си помисли:

„Требва да е дошел некой от нашите… Сигурно майка…“

Друга мисъл бе обладала цялото му съзнание:

„Нема въстание в Преспа.“

Като се дочу вън шум и тропот — вече пущаха затворниците в двора, — Лазар се съживи:

„Дано да ме пуснат и мене… Ще видя, ще попитам що става…“

Изведоха го, след като прибраха другите затворници. Пред оградата на затвора стоеше само заптието часовой. Същото стана и за следобедната разходка, същото стана и на другия ден. Сега Лазар се бореше с друга мисъл: дали турците не бяха подушили бунта?… Тъмничарят мълчеше навъсен, а Лазар нямаше ни един грош в джеба си, за да го накара да проговори. Едва на четвъртия ден го изведоха заедно с другите затворници. И още отдалеко видя майка си пред оградата на затвора, близу до нея стоеше и калфата му. Те носеха пак храна и друга някаква завивка. Подаде му часовоят всичко това през оградата, а Султана в същото време се караше:

— Що е това! Толкова дни веке не можем да те видим! Аз и при каймакамина ходих… да не убил некого моят син!…

— Нищо, майко — прекъсна я Лазар, — и това ще мине… ами… Що има, що нема там… как сте в къщи сички…

Тя се загледа в него и той по очите й позна, че бе го разбрала. Кимна й мълчаливо, за да я насърчи, и тя каза:

— Нищо нема. Сички сме си в къщи. Само Андрея, синко… — потрепера гласът й. — Отиде си момчето, погребахме го завчера, учителят му каза слово и сички плакаха…

— А стрина Бенковица…

— За нея де — побърза Султана. — За нея и аз искам да ти кажа. Изгоре веке. Почерне. Топи се като восък на огън секи ден.

— Учителят ли му каза слово?