Димитър Талев - Преспанските камбани

— Моля… влезете! Заповедайте. — И току извика развълнуван, но и с нотка на разочарование в гласа си: — Васил Брашнаров… Тръпко… вие ли сте?

Той протегна ръка да се ръкува с нощните си гости и ги въвеждаше един по един в стаята си. Те бяха Васил Брашнаров, Тръпко Велев и още един около тридесетгодишен, непознат мъж, и тримата в опълченска униформа. Не бяха руси, но все пак…

Десетина минути по-късно тримата неочаквани гости седяха един до друг върху тясното легло на Вардарски, а в ъгъла срещу тях бяха пушките им с щикове едва ли не до тавана, поясоците им с по две сумки, шинелите им, раниците. Насядали бяха там и Вардарски, Аце Кутрев, Кривиот, зетят на Тръпко Велев и не можеха да откъснат очи от тримата опълченци. Тръпко не беше се променил, а тънките мустачки и едва що подкаралата брадичка на Васил Брашнаров не можеше да скрие неговото все още почти детско лице, само в погледа му се долавяше някаква строгост и съсредоточеност. Третият опълченец беше непознат.

— А вие откъде сте, ваша милост? — попита Вардарски.

Мургавото лице на непознатия опълченец просия и той показа едри бели зъби, усмихваха се и очите му хитро, загадъчно:

— Ами аз… и аз съм преспанец.

И тримата мъже насреща се взираха в него, мъчеха се да го познаят, а той продължи:

— Наум Овчаров ме викат. Не ме познавате, отдавна съм напуснал аз Преспа, немам никого тук. Забегнахме преди петнайсет години с баща ми чак в Кишинев. Знаете ли де е? Оттатък Влашко, в Бесарабия. Там се записах опълченец, воювахме ние и тримата тук, а сега, ето, пак в родния край…

Вардарски веднага се улови за тримата опълченци:

— Тъкмо навреме идвате.

— Чакай, даскале — побутна го Аце Кутрев. — Не сме ги попитали още дали не са гладни.

— Гладни сме — рече Тръпко Велев. — Много сме гладни. — И той се обърна към зет си. — Нема ли нещо, Стойко, там у вас… да похапнем…

Скочи Аце Кутрев, след него и Стойко. Сложиха на гостите да вечерят.

Най-напред започна Наум Овчаров:

— …Минахме в Плоещ, в Романия, и там се събраха към пет хиляди българи от всички краища, имаше и оттук, от нашите места мнозина. Събраха ни в шест дружини и сички под руска команда с генерал Столетов. После се събрахме докъм осем хиляди, имаше между нас секакви люде: и учени, и прости, и дюкянджии, и градинари, и секакви работници, народ, секакъв. Идваха и други да се записват, много още, но дойде команда: стига са тия българи, руският цар има войска! Преминахме Дунава след руската войска, а идеше много войска и след нас. После ние минахме под командата на генерал Гурко. И никъде турците не можаха да устоят срещу руската сила, а и ние вървехме насакъде с русите. Минахме през много места. Превзехме Велико Търново — старата българска престолнина. Минахме през Стара планина. Познахме що е глад и жажда през ония юлски дни. А се случваше да останем и без патрони, само со щиковете си срещу турчина. Не знам дали се боят от нещо тия руски люде — не се плашеха те ни от глад, ни от жажда, ни от куршум. И ние с тех, и ние…

После той разказа и за битката при Стара Загора: — Ние търсихме да се срещнем со Сюлейман паша. Взехме Стара Загора и минахме в полето надолу — ехеее, широко, широко поле! — а срещу нас безбройна турска войска. Не даваха и те лесно царството си, а беха седем пъти повеке от нас! Те се дигнат срещу нас, с нозе да ни прегазят, скачаме и ние: — На щики!… С пушките, со щиковете, с ножове и саби, с нокти и зъби… И пак се дръпнем повалени и двете страни, а между нас остават натръшками из полето стотици мъртви — и техни, и наши. Кой знай колко пъти се дигнахме така. Не мислиш дали ще умреш, или ще останеш жив. Искаш само да убиваш, все повеке, искаш само да надвиеш. Там, между нас, беше подполковник Калитин. Руски офицер. Два пъти го раниха и той не излезе от боя. Знаменосецът падна. Към знамето посегат турци. Хвърли се към него подполковник Калитин, дигна го: — Вперед, ребята! — Ние сички след него. Как ще се жалиш! Убиха го там, загина там Калитин. Четири часа се бихме в самия град. Не можеш да ги спреш: убиеш един — трима се хвърлят върху тебе. Даде се команда за отстъпление. С нас се дигна целият град — жени, деца… бегат. Гореше и градът. Турците ще помнят тоя бой. И ние ще го помним, останаха там много наши другари. За нас генерал Гурко каза: „Вие се показахте такива герои, че целата руска армия може да се гордей с вас. Вие сте ядро на бъдещата българска армия. Ще минат години и тая бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора.»“ Това запомних аз дума по дума…