Димитър Талев - Преспанските камбани

Овчаров млъкна и стоя тъй, сякаш още се вслушваше в думите на руския генерал. Аце Кутрев му подаде кутията си с тютюн. Вардарски се обърна към Васил Брашнаров:

— Разкажи и ти нещо. Къде си бил… Ние тука не можахме да ви видим, не можахме да ви посрещнем. Разказвайте, поне да чуем…

Младият опълченец взе кутията да си свие и той цигара. Някогашният му учител се навъси:

— И ти ли пушиш…

Васил дигна към него хубавите си млади очи:

— Знаеш ли, учителю… Дълго време там, в Русия, при много случаи като че ли се още чувах гласа ти. Ти ме поучаваше и там кое е добро и кое е зло, Вервай, през целото време там се не се решавах да запуша с другарите си, се чувах твоя глас: „Тютюнът е отрова!“ Но… войната променя човека. — Той смукна от цигарата си два пъти едно след друго и продължи: — Аз се записах опълченец в Киев. После нашата дружина мина под командата на генерал Радецки, а ни водеше пак генерал Столетов. Минахме през цела Мизия и се спрехме на Шипка — голем проход по средата на Стара планина. Оттам, стръмно надолу, се слиза в Средногорието и още по-нататък, в Тракия. Не бехме ние много войска на Шипка, руси и българи. А беха ни сложили на такова место… Дочу се по едно време, че срещу нас иде голема турска войска. Беше през първите дни на август. Ще изгорим по нагорещените камънаци. Виждаше се, наближаваше към нас голема сила. Позасилихме ние позициите си, чакахме да ни дойде помощ. Започнаха да се изкачват нагоре към нас най-напред бежанци от тракийските села и градове, хиляди уплашени люде с добитък и покъщнина, кой каквото е успел да дигне. Надолу по полето се дигнаха стълбове дим, гореха нашите села, а по пътищата се дигаха облаци прах — движеше се насам многобройна турска войска. Към нас се приближаваше Сюлейман паша, да пробие тук нашите линии, да мине планината, да се съедини с Осман паша в Плевен и с друга една голема турска армия на река Черни Лом. На такова место бехме ние, а никаква помощ не ни идваше и останахме сами да посрещнем армията на Сюлейман паша. Не беше много сгодна и позицията ни — от двете ни страни се издигаха големи височини, каменисто беше и не можехме да се окопаем по-добре. Но под нас беше много стръмно и ние се готвехме да отблъснем турците. Надолу всичко се виждаше. На 7 август, привечер, долу почерне от аскер. Едва сега видехме колко малко сме ние горе. Турците беха пет пъти повече от нас…

Той млъкна. В стаята беше тихо. В градината вън шумолеше нощен ветрец, тихо шушнеха младите листа по дървесата. Вардарски не се сдържа:

— После?

Васил Брашнаров продължи и сякаш не бе спирал:

— Турците започнаха да нападат сутринта на 8 август. И право срещу нас, в центъра. Лазеха нагоре по цели тълпи. Ние ги посрещнахме с огън, с пушки и топове, и колкото гърмят пушките и топовете, планината ги засилва и ги повтаря още повече. Приближават се, приближават се турците, почервене сичко пред нас от фесове, лазят нагоре, но изеднаж некаква сила ги блъсва назад — не могат да преминат през нашия огън. И пак отново започват. Те се дигнаха срещу нас шест пъти едно след друго. Пушките ни се нагорещиха, не можем да ги държим вече в ръцете си. Тогава започнахме да търкаляме надолу камъни, по-големи, по-малки, пък и цели канари. Камъни, дървета. Убивахме, мачкахме, а турците като да извират. Те вече стигнаха позициите ни, ще влезат в окопите и тогава ние се хвърляхме на щик и гуша за гуша. Така цел ден. И на другия ден. Паднаха мнозина и от нас. На третия ден ние се видехме вече обградени, оставаше само да измрем. Не ни оставаха вече и много патрони за пушките, свършваха се и камъните и дърветата наоколо. Тогава започнахме да хвърляме срещу турците и телата на убитите наши другари. Сюлейман паша не биваше да мине през Шипка… Най-сетне, тъкмо в най-тежкия час, дойде ни помощ. Колкото имаше казаци с коне, спуснаха се към другата страна на прохода да посрещнат нашата войска и качваха на конете си отзад по един пехотинец, за да стигнат по-скоро до нас. Още скачайки от конете — хвърляха се и новите в боя. Турците напираха още три дни. Напразно. Стръмнината надолу почерне от турски трупове. Сюлейман паша не можа да мине през Шипка. Но боевете за Шипка още не беха свършили…

Васил Бръшнаров отново посегна за цигара. Всички наоколо чакаха нетърпеливо да я запали и да продължи разказа си. И пак Вардарски не се сдържа:

— После, после, Василе…

— Да, после… — подзе младият опълченец. — После дойде най-страшното. Турците не предприеха нови нападения срещу нас, но беха ни обградили от три страни, и постоянно ни обстрелваха. Бързо мина летото горе, в планината, и още през месец септември започна да ни мъчи студът. Не беше толкова страшно да се биеш с врага с пушка в ръка, да го срещнеш гърди с гърди; по-страшно стана, като започна зимата. Задуха ветър, дни наред не можехме да се покажем от окопа; ще те отнесе. После започнаха и снежните бури. Немахме ни топли дрехи, ни здрави обувки. Хранехме се повече със сухари, не хапвахме топъл залък. Не можехме да палим и огньове. Дрехите ни замръзваха върху нас. Не можем да се движим и който падне в снега, не може да стане без чужда помощ. Полите на шинелите ни не се свиваха, а се чупеха. Събирахме се на купчини и се мъчехме да се стоплим взаимно. Немаше къде да се скрием от студа. Колко пъти намирахме в снега замръзнали часовои… Големи беха страданията ни от студа, но още по-големо беше търпението на руските войници и на нашите — да, и на нашите люде. Учителю — протегна младият човек ръка към Вардарски, — там ние издържахме с търпението си. И вервай: по-трудно е да покажеш търпение, когато е нужно, отколкото да излезеш и срещу самата смърт с щик в ръка… — Той въздъхна издълбоко и негли беше пак там, на Шипка, в страшната зимна буря. Бързо привърши разказа си: — Долу срещу нас сега беше Вессел паша, настанил се бе при село Шейново, в подножието на прохода. Руси и наши минаха планината влево и вдесно от Шипка и генерал Скобелев удари турците в лагера им. Ние се спуснахме отгоре. Вессел паша се предаде с 22 хиляди аскер и 93 оръдия. Планината бе премината пак посред зима и от генерал Гурко. Турците не можаха да се спрат вече никъде. Ние ги преследвахме по петите им чак до Сан Стефано при Цариград.