Димитър Талев - Преспанските камбани

Сега Вардарски, Аце, Атанас, Стойко обърнаха жадни очи към Тръпко Велев. Нека разкаже и той за войната. Остана тя далеко, отмина. Да чуят те поне заглъхващия й тътнеж…

— Като е за студ и зима — започна Тръпко, но изеднаж промени приказката си: — Ти, даскале, и ти, Аце… вие помните двамата ония руснаци, които беха дошли тука за панаира и нели аз заминах с них. Заведоха ме те чак в Русия и аз веке не се отделих от Павел Сергеевич… помните ли го оня, по-слабичкия. Той беше офицер. Нареди ме там да работя, баща му имаше голема градина край Киев. А щом се обяви войната, аз пак с него. Искаше да ме вземе като вестовой, но аз казах, че искам да вървя с пушка. Ну, харашо! Ще воюваме за освобождението на България, чак в Преспа ще идем. Убиха го него при Плевен. До мене падна. Подигнах го — мъртъв. Предаде се Осман паша, взехме Плевен. Нашият полк мина под командата на генерал Гурко. Още не бехме се съвзели ог битката при Плевен, даде се команда за два дни да минем Стара планина. Тръгнахме. Войска, топове, коне. Ние — се нагоре. Студ — камен и дърво се пука. Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг — тесна е пътечката и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш, писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак. Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре. А с топовете каква мъка! Генералът казал: „със зъби макар, ще ги изтеглите нагоре!“ Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта… Па мъгла, току връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в планината, без огън, без подслон… И сега ми става студено, като си спомням — засмя се Тръпко и бързо добави: — Но минахме, минахме планината. Превзехме София. Ударихме после към Цариград…

Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:

— Към Цариград… — После учителят се раздвижи върху ниското столче и попита нетърпеливо: — А ние тук?… Македония…

Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:

— Македония сега требва сама да си помогне.

— Да, сама — улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: — Но русите… нема ли те да ни помогнат?

— Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня. Затова дойдохме и пие тук…

Вардарски размаха юмрук:

— Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.

На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред вратите им. И буботеше немного предпазливо:

— Клетва сме дали… Тая нощ ще излезем. — После добавяше тайнствено, с изблещено око: — С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници…

Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва: — Руски войници… Идат руски войници в Преспа…

Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете, търсеха се, питаха:

— Къде са русите? Кога ще дойдат… Разнесе се тогава и нова мълва:

— Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще гоним турците…

Градът замръкна в смут и тревожна радост..

Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.

— Те ли са?