Димитър Талев - Преспанските камбани

Фаик онбаши… остави ми фенера… фенера!!…

Турчинът го изгледа ивкосо и дръпна вратата, заключи я отвън. Стана още по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше… турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега той не можеше да стори за учителя.

Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски… Какво ли е станало по-нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше… И Лазар тихо, колебливо извика:

— Райко… брате…

Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:

— Къде съм…

Лазар бързо се приподигна:

— Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев…

— Ах! — въздъхна шумно Вардарски. — Хванали са ме…

— Къде си ранен… къде усещаш?…

— Не знам. В главата усетих… като да ме удари чук. Имаш ли вода? — И Вардарски се раздвижи, опита се да стане.

— Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите…

— Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той пи жадно, два пъти едно след друго.

— Що стана, що стана? — попита Лазар сега нетърпеливо.

— Що стана… Побегнаха сички! Знам ли що стана… Хванахме конака от три страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците — железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци, обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене — турци. Обърнах се и — до последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и… ето тука. Аз не се помня.

— Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина излезоха?

— Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех…

— А портата на конака затворена…

— Затвориха я.

Лазар помълча малко и рече:

— Не я премислихме ние харно тая работа. Ех… — подзе той след късо мълчание: — Се пак Преспа се опита да се дигне. Немаме оружие, какво ще направиш с голи ръце. Пострада ли и друг некой от нашите?

— Не знам. Може да е пострадал. Голема стрелба беше. А знаеш ли — съживи се Вардарски. — Дойдоха с нас и трима опълченци… на война били заедно с русите: Тръпко, спомняш ли си… Васил Брашнаров и още един преспанец — Наум Овчаров. С оръжието си дойдоха и облечени като войници. Право за Преспа тръгнали. Сега, казват, сами требва да си помогнем. Затова са дошли в Преспа.

— Само те ли са… тримата.

— Тримата. Мнозина били нашите во войната. Чудесии разправят… голема руска сила.

— Ех, майчице Не стигна тя до нас…

— Стигна тя, но зли душмани попречиха. Европа Замълчаха и двамата. Прозорчето насреща сякаш помръдна и започна да светлее по-ясно. Съмваше се. Щом стана по-светло, Лазар проми раната на Вардарски, разкъса една своя прана риза и го превърза.

— Не е страшно. Ще мине. Куршумът разцепил кожата. Замаял си се от удара.

— Колкото да ме хванат. Сега оттука — право на бесилката. — И Вардарски току попита: — Не си ли видел моя фес.

Лазар се огледа:

— Нема тука друг фес, не виждам. Моят само…

— Задигнали ми го гаджалите. Нов беше още. Ама… нема да ми е нужен повече — и той грижливо оправи превръзката на сляпото си око.

Лазар помълча малко и рече:

— Ти що… нема да мислиш за най-страшното. Бесилка и не знам що. Нищо се не знай. Нели знайш що са казали старите елини: докато съм жив — жив съм, щом умра — нищо нема да усещам.

Вардарски се вгледа строго в него:

— А ти що мислиш… Че се плаша ли? От нищо не се плаша. И от бесилка не се плаша. Още по-добре ще бъде да умра. Да беха ни избили сички там, при конака. Да се знае, че сме се дигнали да умрем!

Учителят рязко извърна глава към прозорчето. По бялата превръзка на главата му бе избило неголямо кърваво петно. Лазар почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му от умиление към тоя човек, но нищо не рече и нито го докосна с ръка.

Вън се чу тропот и врява. Дали бе дошло време да ги пущат в двора? Скоро пак сичко затихна. Но малко по-късно пак се чу да влизат люде в затвора. След това — пак тропот и врява.