Димитър Талев - Преспанските камбани

А Ния… От тринайсет години беше тя в живота му. Друго едно слънце, като майка му някога, като майка му и сега, в неговите спомени. Още по-хубаво слънце, изгряло високо на неговото небе, високо горе, недостижимо високо и той не може да му се радва свободно, с цяло сърце. Гледа хубостта му, чувствува топлината му скришом, като крадец. Ния беше чужда жена, беше жена на тоя човек до него, най-близкия му другар, ето и сега рамото му, коляното му се допираше до него, братски — в общата неволя. Той не мразеше Лазара, не му завиждаше — достоен беше Лазар за нейната обич и по-достоен от него, само понякога неволно се надигаше в сърцето му горчилка и подло желание да го засегне някак, да го нарани. Това ставаше против волята му и също помрачаваше чистата му радост от Ния, от нейната хубост. Щом не можеше да я обича открито, да очаква взаимност, защо не можеше да запази скритата си обич чиста от всякакъв грях, от всяко греховно пожелание? Имаше мигове на греховна сладост, когато против волята си я пожелаваше, потрепваше ръката му в неукротимо желание да я докосне, замечтаваше се той за близост с нея. Щом беше непостижимо далечна за него и толкова хубава и чиста, защо не бяха и мислите му за нея винаги чисти, та да се радва с чисто сърце на своята скрита обич? За любовта си към Ния той не търсеше ни бога, ни друг някой разпоредител с човешкия живот, а проклинаше само своето алчно сърце, алчното човешко сърце, и се боеше от своята тайна, пазеше я от чужди поглед, от чужда помисъл зорко и с голям страх. Тук никой не бе разбъркал живота му, а сам бе се заплел и се ненавиждаше за своята греховна страст. Но сякаш скришом и от себе си той се радваше на своята обич, когато му се случваше да види Ния, да чуе гласа й, да се унесе в мечти по нея.

Той стисна очи, негли да се скрие от Лазара — стори му се, че Лазар можеше да прочете мислите му и с поглед. И тихо промълви с горчивина и съжаление към себе си:

— Да, да… И това не е верно, че аз се по правия път…

Още на петия ден след като ги бяха довели в Битоля, извикаха Лазар през време на следобедната разходка да види майка си. Струпали се бяха много затворници на оградата на двора и Лазар едвам си проправи път да застане и той там, до оградата. На три-четири аршина от оградата беше опнато въже и зад него се бе струпал народ от всички краища на вилаета — мъже, жени, деца, дошли да видят своите близки между затворниците. Заптиета с пушки непрекъснато сновяха между оградата и въжето, час по час прибягваше по някое дете, мушнало се изпод опнатото въже.

Дигаше се шумна врява от двете страни — всеки искаше да каже по нещо на милия си човек тук, или затворникът — на близките си, които бяха дошли от родния край. Всеки искаше да каже по нещо особено важно, за което бе мислил преди това и бе се заричал да не го забрави, а сега за какво ли не се говореше, но това, най-важното, бе изчезнало от паметта. Всъщност казано бе всичко и повторено, а това, което изглеждаше недоизказано, забравено, беше мъката, копнежът в тая неволя. И все това се повтаряше най-често от двете страни:

— Ти не се тревожи за нас, добре сме ние, за тебе, мислим, че си тука.

— Вие не се тревожете за мене, добре съм, казват, че скоро ще ни пуснат.

В тия взаимни успокоявания и уверения имаше много скрита скръб и много обич. Гостите на затворниците най-напред предаваха оттатък въжето разните вещи, които бяха донесли от родния дом — храна, дрехи, — та в първите минути не успяваха, не се и сещаха да избършат бликналите сълзи. Плачеха и мнозина от затворниците, но и мнозина се смееха през сълзите си от радост, че виждаха своите близки. Заптиетата важно пренасяха от едната на другата страна пълни торби, кошници, вързопи, лакомо ги опипваха и криеха в разкопчаните си пазви това, което се даваше и на тях като на омразни натрапници.

Султана Глаушева не беше сама — с нея беше и Ния, а с тях стоеше и някакъв битолчанец, роднина на Ния по майка. Имаше там и други преспанки и преспанци, дошли и те за своите люде. Лазар дълго гледа Ния, вече отдавна не беше я виждал, а тя му се усмихваше насреща, но не можеше да се сдържи и очите й плуваха в сълзи. Той се опита да надвие някак, да провре гласа си през шумната глъчка наоколо:

— Добре си сторила, Ния, че си дошла и ти. Чинеше ми се кой знай откога съм в затвора… от сто години.

Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да заглъхне: