Димитър Талев - Преспанските камбани

— Прати ме тогава. Искам да се явя там. Но ти и без това, нали?

— Чуден човек! Ти ли разпитваш мене или аз тебе…

— Както се случи.

— Я мълчи там! И не забравяй къде се намираш!

— Хе, следовател ефенди, как ще забравя къде се намирам!…

Следователят нервно премести по масата едно от перата си, после пак го върна на мястото му.

— Ти взе ли участие в нападението на конака в Преспа?

— Да. Взех участие.

— Там ли, на самото място те заловиха и с оръжие в ръка, нали?

— Там. На самото място. С оръжие в ръка.

— Имаше ли други хора с тебе? — продължаваше да разпитва следователят с нарастващо въодушевение и в гласа му взеха да прозвучават сладникави нотки.

Втренчи в него Вардарски окото си и рече:

— Нищо повече няма да чуеш от мене. Няма полза. Кажи да ме върнат в кауша.

— Ако се държиш така и пред съда, няма да отминеш бесилката. — Вардарски нищо не отговори, а обърна рошавата си глава към прозореца. Гласът на следователя стана по-твърд: — Заловили са те на местопрестъплението. С оръжие в ръка… — Вардарски мълчеше. — Ти и сам признаваш. — Следователят почака един миг и гласът му отеднаж се пречупи, омекна: — Ами защити се по някакъв начин бре, човече! Говори. Кажи, че са те подмамили, че си бил пиян или… Кажи кой те подмами, ти не ми изглеждаш лош човек, учител си бил. Защо искаш сам да сложиш въже на шията си…

— Остави, следователю, не си губи времето. Ще ти повярвам ли, че ме жалиш? Тия, като вас, никого не жалят. Ти искаш да изтръгнеш повече приказки от мене. Да се похвалиш, че добра работа си свършил. Аз пред съда ще кажа повече. Заповядай там, да послушаш. Следователят се опита още няколко пъти да предизвика Вардарски към по-голяма словоохотливост, но напразно. Най-после повика заптиите да върнат даскала в затвора. Стигаше и това, което призна и сам даскалът. И Вардарски още не беше излязъл от стаята, когато тръстиковото перо на следователя заскърца остро и пискливо по твърдата хартия, меката му пухкава ръка се залюшка с къси, равномерни движения отдясно наляво по хартията.

Тоя ден бяха изведени на разпит и останалите преспанци; Никой от тях не призна, мямаше против тях и никакви улики, но което не достигаше, за да се образува дело, следователят го набавяше по свой ум и през целия този ден тръстиковото му перо усърдно скърцаше и писукаше в малката стая. Срещу Аце Кутрев и Атанас Кривио той използува нашироко предишното им задържане. Още като му се възложи следствието по това дело, казано му бе, че в Преспа трябва да се издигне бесилка.

Ни един от задържаните не излезе от затвора през цялото лято. Довеждаха все нови затворници от всички краища на битолската област. Разкрити бяха на много места съзаклятия за бунт и се узна, че някои македонски градове бяха изпратили тайно свои представители на Учредителното народно събрание във Велико Търново. Знаеше се и за прошението до чуждите консули в Солун. Турската власт искаше да задуши и с най-сурови мерки революционното брожение в Македония. Ала руските представители в Турция бдяха; те подтикваха и другите чужди представители, подканяха ги да изпълняват своя дълг и като пратеници на своите крале и императори, и като християни спрямо потиснатото християнско население в държавата на султана. И турската власт действуваше в две посоки: изпращаше и покровителствуваше из цяла Македония турски разбойнически банди, които избиваха и ограбваха християнското население, а, от друга страна, устройваше процеси привидно по всички правила на съдебната законност и даваше вид, че е в законна самоотбрана срещу размирните елементи в държавата…

Рано една сутрин през втората половина на септември във вътрешния двор на затвора бяха изведени всички преспанци. Беше ясно, свежо утро. Дворът беше още пуст, тънеха в сънна тишина и ниските, мрачни сгради на затвора. Поискаха преспанци да се поразходят из празния двор, да се поумият свободно на бунарите, докато бяха още сами тук. Обградили ги бяха въоръжени заптиета и не им даваха да отидат никъде. Ала дойде някакъв полицейски юзбашия и викна на чаушина, който командуваше заптиетата:

— Накарайте ги да се умият! Да се поприберат… — После той добави по-тихо: — В съда може да ги видят, консулите.

Лазар Глаушев и Вардарски се спогледаха:

— Ще ни съдят.

— И консули ще има в съда — опули окото си Вардарски и пръв се втурна към бунара; той винаги се измъчваше и се гневеше, че поради навалицата в затвора не можеше да се умие добре. Сега дълго се плиска с твърдата стипчива вода, разтърсваше мократа си глава и пръхтеше от удоволствие.