Димитър Талев - Преспанските камбани

И той скочи, присвил глава между рамената си, сякаш дебнеше да се хвърли върху някого. Някои от налягалите наоколо затворници се загледаха в него с любопитство — очакваха да видят какво ще направи: толкова еднообразен беше животът тук, че дори и едно по-рязко движение привличаше вниманието им. Вардарски тръгна стремително, направо през налягалите на пода, стъпи върху ръката на един, прескочи с нога друг, който бе седнал да се пощи, дигнаха се след него викове и гневни думи. Протегнал напред тънкия си врат, Вардарски се улови за железата на едното от прозорчетата, изкриви лакът и в следващия миг се чу трясък и звън на счупено стъкло. В кауша настана тишина, като да изтрещя внезапно гръмотевица. Някой тихо рече:

— Ами сега?

В гласа му се долавяше страх, но и доволство. Друг по-нататък викна:

— Що направи бре, човече! Сега сичките ще ни накажат. Не дават да се отварят прозорците.

Вардарски стоеше до прозореца и жадно вдишваше нахлуващия пресен въздух, а край едната страна на лицето му полъхваше друга — топла, воняща струя, откъм вътрешността на кауша. Раздвижилият се въздух дигаше по главата му дълги, сплъстени кичури коса. Вардарски се обърна и огледа целия кауш, това купище от ръце, нозе, глави, обърнатите към него нечисти лица, втренчените погледи.

— Дишайте сега — рече той глухо и се върна на мястото си.

Лазар го погледна изкосо и нищо не каза. Тъмничарят вече тропаше с ключа в ключалката на вратата и се втурна вътре настръхнал, с къс, дебел бич в ръката си; седналите до вратата бързо прибраха нозете си.

— Кой счупи джама бре! Кажи бре!

— Аз — отговори Вардарски от мястото си, без да се помръдне.

— Ти ли, а! Ти ли… — спусна се към него турчинът и дигна бича.

Лазар бързо се изправи на колена между него и Вардарски:

— Ето, чауш (тъмничарят беше обикновено заптие), ето… плаща! Той си плаща джама, не искаше да го счупи.

Тъмничарят зърна едрата бяла меджидия в ръката на Лазара, после изкриви поглед към Вардарски, но ловко прибра метгджидията:

— Да не смейш друг път… кокалите ти ще изпотроша!

Лазар плащаше стъклото двайсет пъти по-скъпо и тъмничарят побърза да си излезе. Като се дръпна Глаушев отново на мястото си, тихо продума:

— Ти немой друг път, че скъпо излезе… Имаме само две меджидии още.

— Защо му даде толкова пари…

— Да го оставя да те удари ли?

Вардарски мълчаливо го погледна, в окото му просия мека, топла светлина. После рече:

— Какъв си… здрав, умен, чист човек… спокоен…

Лазар стеснително побърза да го прекъсне:

— На секо нещо требва да се гледа ясно… ама то, човек не може да не сгреши.

— Аз… винаги съм грешил много — въздъхна Вардарски, но някак пренебрежително и дори присмехулно. И току добави строго: — Ама винаги съм вървел право, по правия път… Кой знай пък дали и това е верно.

Той млъкна. Мълчеше до него и Лазар. Всеки се понесе подир мислите си.

Откакто го заловиха турците с ранена глава край стените на конака, Вардарски често се връщаше в мислите си към своя изминал живот. Той вече не виждаше свое бъдеще — каквото оставаше пред него, смяташе го за бързо, неизбежно и някакво общо заключение на живота му. Дотук бе стигнал той, по-нататък нямаше да отиде, оставаше още да свърши добре, оставаше само краят…

Кой редеше и нареждаше човешкия живот? Бог или… Не бе наредил добре неговия живот. В целия негов живот — мислеше си той — винаги бе липсвало по нещо много важно. И острата му, жива, буйна мисъл се стремеше да разбули загадката на собствения му живот: в неговия живот никога не бе имало радост, чиста, здрава радост. Не идеше ли всяко зло от сиромашията, в която се бе родил, и от лошия, разбъркан, нещастен живот на всички люде около него? В какъв мрак преминаха детските му години, а толкова ясно слънце грееше до него — майка му; тяхната бедност помрачаваше целия им живот, и неговия, и нейния. После той се сблъска с господарската злина на турците, също и с робската несрета на своите, с покорството им, с робския им страх, с робската жажда за живот и страха за жалкия им живот. Там беше и сиромашията им, Оттам идеше злото в неговия живот, в техния живот, оттам идеше тая неизлечима тъга в сърцето му, която помрачаваше, отравяше всяка радост. Какво бе постигнал той в живота си, докъде бе стигнал? Едва бе направил няколко стъпки и чувствуваше, знаеше, че тъкмо оттам нататък започваше истинският живот, отваряха се необятни простори в светлина и невиждана хубост. Докъде бе стигнал той в науката? Едва бе вкусил от нея, колкото да знае каква е нейната сладост, и цял живот да жадува, да копнее за нея, едва бе надзърнал в страниците на книгите, едва бе стигнал до няколкото прости струни на тамбурата си… Да беше успял да отиде в Русия, или във Виена, или в Липиска, или… Той бе стигнал до село Ерекьой край Бруса, в Анадола и бе ходил толкова години по света с едно око.