Димитър Талев - Преспанските камбани

Някои започнаха да се връщат, след тях и други. Които бяха затворили дюкяните си наоколо, започнаха пак да ги отварят. Все пак някои отминаха към махалите, но повечето се върнаха и улицата бързо се разчисти. Върнаха се в дюкяна си и Лазар с Андрея.

— Да беше се позакрил поне ти — рече колебливо Андрея.

— Ха!… — махна с ръка Лазар. — Хубава работа. Излезехме да спираме людете, пък сега ние да побегнем, а?

Из чаршията отново стана тихо. Всеки се спотайваше в дюкяна си, рядко ще прекоси някой улицата. Не мина много време, по чаршийните улици излязоха заптии, по двама, по трима, с пушки в ръце.

— Виждаш ли — усмихна се Лазар. — Ще ни пазят.

Малко по-късно по улицата насреща се зададе Шериф чауш с други двама заптии, също и те тримата с пушките си. Като наближиха на десетина стъпки, те изеднаж се насочиха право към дюкяна на Лазар а.

— Скоро бегай! — изшушука Андрея бързо.

— Късно е веке… — отвърна Лазар. — Ще видим що е…

Шериф чауш влезе в дюкяна, след него и другите двама заптии.

— Хайде с мене, чорбаджи — рече чаушинът на Лазара. — Вика те за малко каймакам ефенди.

Лазар се усмихна горчиво, само с устни:

— Пак ли ме вика… или — пак в затвора, а? — Без да чака отговор, той стана от миндерчето и се обърна към Андрея, но много повече говореха очите му: — Изпратете утре рано житото… Може и без мене. Андрея кимна — разбрал бе той, на другата сутрин нападението върху конака трябваше да стане, макар и без Лазара. Но в същото време към него се обърна и Шериф чауш:

— И ти ще дойдеш с нас, чорбаджи.

Тясното лице на Андрея побеля, останаха там само сините му очи и в миг потъмняха, размътиха се. Той облиза бързо пресъхналите си устни, посегна под жилетката си и викна пресипнало:

— Бегай, Лазаре!… Аз ще избия тия кучета!

В бледата му ръка блесна револвер и веднага се чу изстрел. Шериф чауш притисна пушката към гърдите си, а с другата ръка се улови за рамото. Андрея успя да гръмне върху другото заптие, но третото от заптиетата го изпревари с пушката и го уби с един куршум. После и тримата турци насочиха пушките си към Лазара, развикаха се на турски:

— Излизай! Излизай! Тръгвай!

Той пристъпи, приведе се към убития си другар, погали изстиващата му ръка, челото му:

— Андрея… брате мой…

— Хайди! Хайди! — дръпна го Шериф чауш.

— Не ме пипай, чауш! — изправи се срещу него Лазар. Сетне погледна още еднаж мъртвия и излезе от дюкяна, следван от тримата заптии.

В дюкяна остана само калфата и дълго не се решаваше да се приближи до мъртвия. После дюкянът се напълни с люде.

Затвориха Лазара в същия вътрешен кауш на тъмницата, в който преди време бяха затворили Атанаса Кривио и другите селяни. Сега каушът беше празен, студената мътна светлина в единственото прозорче сякаш и не можеше да премине през решетката от дебели, ръждясали железа. Лазар отиде и се подпря с рамо на влажната стена, по-близу до прозорчето, загледа се там — не можеше да се откъсне от света, от който идеше тая светлина, живия свят, дето бяха останали всички други люде, и Ния там, и майка му, и Вардарски… и мъртвият вече Андрей. Сега Лазар мислеше най-вече за него, за Андрея, и някъде по-нататък, в здрач някакъв, бяха другите му мисли, мярваше се по-ясно там пребледнялото, скръбно лице на Ния, зорките очи на майка му, загледани в него, рошавата глава на Вардарски, черната превръзка на окото му, която разсичаше надве лицето му, и той говореше нещо, викаше сърдито… Но по-близу там, пред него, в застиналата светлина на малкия прозорец беше Андрея. Макар че всичко бе станало толкова бързо и неочаквано, Лазар не се учудваше, не беше изненадан от постъпката на другаря си, от внезапната му смърт. Андрея винаги бе готов да се хвърли пръв във всяко нещо, да се хвърли пръв и в огън. Той бе живял с мисълта, че ще умре скоро, млад още, че смъртта го е набелязала и върви по стъпките му, той бе свикнал много с тая мисъл и може би не се боеше вече от смъртта, не бе тя много страшна за него, може би не бе и помислил той за нея, когато изтегли оръжието си. Сега Лазар мислеше и за преголямата, ревнива обич на Андрея към него. Но не беше само това, не беше само неговата голяма разпаленост, безстрашието му пред смъртта, голямата му обич към него — Андрея сигурно бе помислил, че като задържат него — Лазара, — ще пропадне въстанието, което бе решено за другата сутрин; като задържаха и него — Андрея, той не можеше да предаде на другарите си поръчките на Лазара — да дигнат бунт и без него… Андрея Бенков бе легнал на пода в дюкяна с отметната назад глава, фесът му се бе дръпнал и челото му стоеше открито, мраморнобяло и гладко; побеляло бе и цялото му лице, но не беше изчезнала и сега от него тъжната, морна сянка, едва-едва бяха отворени устните му и някак горчиво присвити. Очите му, в които винаги бе горял чист огън и смелост, и жажда за живот, сега бяха плътно затворени, върху лицето му бе останала само скръбната сянка на смъртта.