Димитър Талев - Преспанските камбани

Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително напрежение. Тиха беше и радостта му — отеднаж премаля сърцето му от нея и той нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:

— Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва… но това е от преголема радост…

— Ха де, ха де… — клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После рече: — Какво ще кажеш, Лазаре… Да бием камбаните, да съберем народа…

Лазар се умълча.

— Ами да бием камбаните! Хайде! — чу се гласът на Андрея и не би го познал човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. — Да сберем целия народ, да известим на сички… Свободно болгарско княжество!…

Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.

— Не, не — рече той и гласът му бе закрепнал. — Не со камбани… со шум. Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за половин час ще узнай целият град. Това стига засега.

— Ще излеза! — викна Андрея. — Ей сега… и когото срещна…

На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше възбуден, припрян, той попита грубо заптието:

— Що има, турчине?

Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи към Лазара:

— Чорбаджи… И ти също, попе… тамам и тебе търся… вика ви сички каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.

Погледна го Лазар и после рече:

— Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.

Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък премина в погледа му, но кротко отвърна:

— Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане мълчаливо и си излезе.

— Илия! — подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички общинари да се съберат веднага в общината.

Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи, чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:

— Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите! Тука е веке наше царство!…

Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев — не бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите общинари.

Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши:

— Каймакам ефенди рече да почакате малко, чорбаджилар…

Излезе пред него Лазар Глаушев и каза с леден глас:

— Ако каймакам ефенди не ни приеме веднага, ние си отиваме. Влез, онбаши, и кажи му това от наша страна.

Заптието влезе и скоро се върна:

— Буйрюнус, чорбаджилар…

Каймакам ефенди си бе отмъстил за тяхното закъснение, сега те можеха да влязат.

Той не беше сам в стаята си. По широките миндери край стените бяха насядали около петнайсет души бейове и агалари, седяха там и двама от преспанските власи — Миту Чука и Кости Пучура. Каймаканинът едвам се приподигна от мястото си зад една маса, покрита с червено сукно, и посочи с ръка миндерите насреща:

— Буйрюнус…

Общинарите насядаха тясно един до друг на края на единия миндер, а двама от по-младите дори останаха прави край стената — нямаше де да седнат. Агаларите насреща бяха се разположили нашироко, ала никой не се и помръдна да направи място. Каймакаминът се преструваше, че нищо не забелязва, и тъкмо се готвеше да говори, но Лазар Глаушев го изпревари:

— Прощавайте, каймакам ефенди — рече той на преспански със зачервено лице, — но тука, у вас, е доста тесно, ето прави стоят людете.

Разбърза се отеднаж каймакаминът, плесна с ръце? Камбер онбаши донесе няколко стола. Виждаше се, каймакаминът едвам сдържаше гнева си и така започна, с едвам сдържан гняв, и езикът му не беше много ясен, употребяваше непознати турски или арабски думи:

— Събрах ви първенци от мюсюлманите в Преспа, от власите и гърците, от българите, да чуете какво ще ви кажа и което чуете, да го разгласите между своите в града. Има някои в нашия град, които забравят, че тука е турска държава и турска власт. Военно време е, властта няма да се шегува, всекиго ще тури на мястото му. Никому няма да се позволи да нарушава реда и закона, да смущава и тревожи мирните граждани… Той не каза нищо повече, а само повтори и потрети с по-други думи казаното и както беше още преди това уговорено, веднага след него заговори най-старият от събраните там агалари — Мехмед Али ага: