Димитър Талев - Преспанските камбани

— Аз тогай се уплаших… Нищо не знам за Арап ага!

Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук — турци и арнаути. Водеше я янинският паша.

Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава аскерът се нахвърли да разбива затворените дюкяни и колкото грабеше за себе си, много повече разхвърляше и тъпчеше с нозете си по улиците. Залостиха преспанци и портите си, а турците блъскаха по тях с прикладите на пушките си, някъде бяха успели да влязат по къщите и бяха посегнали на жени.

Още като започна да се затваря чаршията и уплашени люде пребягваха по улиците, старата Глаушица не можеше да си намери място вече ни в къщи, ни по двора и току излизаше на портата да надзърне — идат ли си людете и. А като видя да се задават те — Стоян и Кочо, — спусна се срещу тях:

— Скоро да доведете тука, у нас, Ния и оная…

Неда!

— Защо, майко… — отвърна Кочо. — Има там люде, не са сами, и портата им е яка…

— Не, не! Тука да са, со нас. И гледайте да не срещнете турци…

Не беше далеко до новата къща на Лазара, малко по-надолу по същата улица: Стоян и Кочо скоро се върнаха, а с тях — и Ния с Неда. Като се прибраха всички в къщи, Султана сама заключи портата, накара Кочо да я подпре с една дебела греда.

Не се успокои тя и сега — виждаше се: пожълтя лицето й, потъмня и не се промени вече. Не казваше тя нищо на домашните си, но с друга зла, мъчителна мисъл се бореше сега: „Нема ли да влезат турците в затвора… да мъчат християнските души там… и, помилуй ни, Богородице майчице, може и по-лошо да се случи…“

Чуваше се ту по-близу, ту по-далеко как тропаха турците по портите, негде се надигнаха и писъци — влезли бяха някъде изедниците. Спряха се турци и пред портите на Глаушевци. Заудряха с пушките си. Кочо прибра жена си и децата си в своята стая, дядо Стоян се хвърли на колена пред иконата, да се моли и да се вайка, скри се негде и Неда. Ния седеше на едно столче в стаята с огнището, по лицето й не беше останала ни капка кръв. Султана излезе един-два пъти на чардака, а турците не преставаха да блъскат, портата започна да пращи и да се поклаща. Султана каза на Ния:

— Прибери се и ти там, в малката стая.

Ния стана и влезе в малката стая. А Султана излезе пак вън, слезе в двора и започна да вика:

— Що искате, бре, аги! Що сте тръгнали по чужди порти, срамота е, царски аскер сте! Ха си вървете по пътя!…

Турците спряха да блъскат портата, ослушаха се, после някой от тях продума нещо. Чуха се стъпки. Отминаха.

Стъмни се. Стана още по-страшно. Никой не смееше да запали светлинка и градът потъна в черен мрак. Месечината късно изгряваше. Преспанци прескачаха стени, прехвърляха жените и децата си, мушкаха се през съседски вратички — събираха се в по-здравите къщи, пък и да не бъдат сами в тая страшна нощ. Събраха се съседи и в Глаушевата къща. Яка беше Глаушевата порта, пък и стената откъм улицата беше доста висока. И баба Султана беше там. Ала още щом се стъмни, улиците стихнаха. Прибраха се турците. Тръби някакви тръбяха откъм шатъра на пашата. Прибра той аскера си, но не от милост към гяурите, а още в зори на другия ден продължи похода си към североизток.

Отмина ордата на янинския паша, но и след нея остана голям страх сред народа в Преспа. Разчу се, че нагоре, по Стара планина, целият народ се дигнал на въстание. Отвориха дюкяните си преспанци, но се спотайваха из по-затулените ъгли; тихо прекосяваха улиците, избягваха всяка среща с турчин. Запъти се старата Глаушица за затвора като всяка сутрин, и сега дори по-рано. Не я пуснаха тоя път да види сина си, Пресрещна я тъмничарят начумерен пред оградата:

— Ха си върви, бабо! Не може днеска, не може секи ден!

Върна се тя в къщи и рече:

— Нема да ги пуснат скоро, милите… Ще ги мъчат още много време.

Чу се, че в Цариград убили султана. Дошъл нов султан, но бил побъркан, та и него прогонили, Седнал там трети султан — Абдул Хамид, После се чу, че са се дигнали на война срещу турчина Сърбия и Черна гора. В страх и трепет мина цялото лято на 1876 година. Уплашени бяха и турците, и техният страх беше по-голям. Пак се събираха агалари и безделници в двора на чаршийската джамия, в двете кафенета на чаршията. Някой ще рече: