Димитър Талев - Преспанските камбани

— Като те пуснат вън, тогава ще пиеш.

— Кога ще ни пуснат пак… Трай ли се без вода!

И пак всички попоглеждаха към Богоя, мрачно святкаха очите им. Не го покани никой да вземе и той един залък от общата храна. Селяните прибраха торбите вече празни. Умълчаха се. Що ги чакаше в тая дупка? Глад, жажда и тоя страх, който разяжда човека отвътре като червей.

— Той, Атанас, нели му е шурей, жали го…

— Жали го Атанас, ама той сички ще ни изяде.

— Изял ни е веке.

Кривиот мълчеше. Богоя беше брат на жена му; той го жалеше нея, а не него. Ще го пита тя един ден, ще писне: „Къде е Богоя, брат ми… Ти си го убил в затвора, удушил си го с тия ръце!“ Как ще й дадеш отговор? Ами ако не устои Богоя пак!… И ако трябва да го стисне за гърлото — той трябва да го стисне, Атанас, макар да му е шурей. Той, Атанас, взе най-напред на душата си тия люде. И Атанас се смъкна долу, сви се до стената, обхвана глава с двете си ръце — да не вижда нищо, да не чува, да не мисли нищо и сякаш сам да се задържи, както бе уловил с две ръце главата си, да се задържи, да не скочи…

Другарите му не го и поглеждаха, не очакваха нищо от него — жално му беше нему за шурея, Богоя следеше от тъмния ъгъл погледите им, движенията им и да не беше толкова тъмно, те биха видели как трепереше цял, както беше събран на купчинка. Но те не поглеждаха сега и него. Те се гледаха помежду си и, очите им говореха ясно, открито. Оставаше, още да скочи някой пръв, да се хвърли пръв върху предателя…

Ключът на вратата скръцна остро и тракна два пъти. На вратата се показа тъмничарят, а зад него стояха двама заптии с пушки. Тъмничарят викна от вратата:

— Ставай ти бре, Богой… Излизай!

Богоя скочи с неподозирана сила и се втурна към вратата. Тъмничарят я дръпна, ключът отново скръцна и изтрака в ръждясалата ключалка.

— Изпуснахме го… — рече някой от селяците в кауша. Надигна се и Атанас Кривиот, огледа се. Чу се и друг глас:

— Сега веке, съвсем ще ни нареди Богойче… Недан беше най-младият между тия селски люде.

Нямаше още ни двадесет години. Той мълчеше през цялото време и току се озърташе, като че ли с пламтящия си поглед да срине тия влажни, каменни стени наоколо. Умълчаха се всички и едва сега рече той с въздишка:

— Да знаех… да знаех… щех да побегна към Железник. Немаше да се дам. Там, по планините, ходят едни люде и аз со них. Виж къде ни докараха, в това тъмнило…

Никой не му отговори. А те всички знаеха, че от някое време по Железник ходеше една хайдушка дружина. Но сега те бяха тук, в тъмното, между тия каменни стени. Късно беше да въздишат за Железник…

Мина час време, минаха и два часа. Вратата пак се отвори, влезе в кауша Богоя, тъмничарят затвори отвън, а той като че ли нямаше сили да стои на нозете си, подпря се с гръб върху дървената врата. Но сега лицето му сияеше и се виждаше отдалеко как дишаше бързо-бързо, с полуотворена уста.

— Отрекох! — викна той и спря, да си поеме дъх. После продължи пак на пресекулки: — Отрекох сичко… Нищо не знам, рекох, за Арап ага… Аз вчера от страх, биха ме… Нищо не знам… Тия люде… даскала, бачо Лазар… не ги знам… тъй, в града съм ги виждал, а иначе… Те това е, братя. — Той се усмихна и дребното му лице цяло се набръчка: — И оня, арнаутинът, тоя път не ме би много… Вика, замахва, а като удари — не боли много…

Бледа светлинка мина по лицата, в очите на шестимата селяци насреща. Богоя мина през кауша — чуваше се как лепнеха по калта на пода босите му нозе, — отиде и приседна до Кривио.

Ния веднага изпрати Неда да съобщи на старите, че заптии бяха забрали Лазара. Дядо Стоян и Кочо току-що бяха излезли за чаршията и Неда разказа всичко на старата Глаушица, каквото бе чула и видяла девойката иззад вратата на стаята си.

— Е, защо го взеха? — попита старата жена и сама си отговори: — Ама що те питам… Откраднал ли е Лазе, или е убил некого… Душмани, това е. Ами даскала? Него пък защо… Той и в общината не се меси. Ха си върви сега, Недо. Ако научите нещо повеке, да дойдеш да ми кажеш. Ама те може да го пуснат още днеска.

Тя отпусна ръкавите си, както бе се запретнала да мие съдове, попристегна кърпата на главата си и отиде у Бенковци насреща. Бенковица току-що бе отворила портата, за да натири кравата, която държеше заради Андрея — да има той всеки ден прясно мляко и масло. Глаушевица я намери в двора.

— Стана ли Андрея?

— Още спи, ама време му е веке да става. — Ами тая сутрин заптии са забрали Лазара.

— Що думаш! Защо мори, сестро, що е сторил човекът?