Димитър Талев - Погибел

Като му преведоха думите на василевса, Драгшан отговори:

— Аз съм войвода на българския цар и няма за мене друг цар освен него. Ако кажеш да развържат ръцете ми и да ме пуснат да изляза оттук, аз пак ще се върна при моя цар.

Сега Василий поиска да чуе думите на българина и веднага му ги преведоха. Срещу смелостта на младия воин той се опита да покаже великодушие:

— Бих те пуснал да си вървиш, ако войниците ми те бяха заловили на стените на тоя град, а не при твоята годеница. Ти си убиец, варварино, а не войник. Твоите войници избиха ромеите в тоя град и аз ще те накажа като злодей и убиец на невинни. Или може би ще се опиташ да се оправдаеш?

— Да — отговори Драгшан с учудени и негодуващи очи, — ние избихме мъжете ромеи в тоя град, но те бяха твои войници зад гърба ни!

Гласът на българина прозвуча и заглъхна като в празно пространство. Василевсът рече само две думи:

— На кол.

Тълмачът повтори думите му на български.

Драгшан бе набит на кол още на другата сутрин на същото място край реката, дето бяха избити воденските ромеи. Събрали се бяха да гледат много люде — и ромейски войници, и от местните. Младият войвода се бори дълго със смъртта, ви като жаден гонец в полето, докато острият връх на кола, като премина през цялата утроба, стигна до сърцето му.

Вторият Василий не се бави много във Воден. Той се радваше, че бе отнел от българите толкова земи и градове, и повече, отколкото бе мислил, но и се боеше да се срещне с българския цар тъкмо сега: в битките бе загубил доста войници, но много повече бе пръснал по завзетите градове и селища, за да ги пазят. Наближаваше вече и краят на лятото. Василевсът реши да се оттегли на почивка до другата пролет.

Пътуването на василевса до столицата му беше като някакво победоносно шествие. Тържествено го посрещна Солун, също и всички други градове, през които мина по пътя до Цариград. Весели бяха и оцелелите му войници, радваха се, че бяха останали живи и се връщаха към родните си краища с пълни торби. И времето беше хубаво, приятно през тия прощални дни на лятото, през тия първи дни на плодоносната есен; войниците утоляваха жаждата си не само с вода, но още повече с любеници и пъпеши, с грозде и смокини и с всякакви други плодове, каквито имаше в голямо изобилие по всички места, през които минаваше дългият им път.

Ала не твърде далеко след войската на василевса вървеше и друг многолюден полк. Дигнати бяха много и много българи от Воден и Верея, от Колидрон, от Сервия и от околностите на Лариса и бяха подкарани силом с войската. Вторият Василий искаше да изсели българите от тия места. По безкрайните пътища вървяха хиляди мъже, жени, деца, стари и млади. Те бяха прогонени от домовете им и каквото бяха успели да вземат от своя имот, носеха го на гърба си. Такава беше строгата повеля на василевса — всеки можеше да вземе само това, което можеше да носи на себе си. Така и тръгнаха тия люде, вратите на домовете им останаха отворени след тях. Който трябваше да носи дребни деца на гърба си, в ръцете си, не можеше да носи нищо повече. Забранено беше да се кара добитък или кола, та старците се препъваха по пътя с подвити нозе заедно с всички други. Надалеко се бе проточила скръбната върволица на изселниците. С тях вървяха и пазачите им — войници с дълги копия, отегчени и зли.

Заедно с тия неволници бяха тръгнали и гладът, и всички болести. Когато войниците се отбиваха по градовете, тях ги оставяха сред полето, далеч от градските врати. Те вървяха след ромейската войска, която изпояждаше всичко, та по нивите и дървесата не оставаше нищо за нейните изгладнели неволни спътници. Настанала бе и голяма засуха по тия дни, та и водата не беше в изобилие. По прашните следи на изселниците оставаха телата на умрели техни люде или пък болни и старци, които не можеха да вървят по-нататък. По пътищата след тях и около временните им станове нощем виеха чакали…

Вторият Василий остави тия несретници в земята, наречена Волерон, по бреговете на Бяло море, между реките Места и Марица. Казано им бе, че отсега ще живеят тук, и бяха оставени насред полето да си правят нови жилища, да търсят храната си по пустеещите есенни ниви и градини.

Когато ромеите нахлуха във Воден и бързо проникваха по всички краища на покорения град, княз Иван-Владислав се хвърли в реката и се остави буйните й вълни да го изтласкат вън от крепостните стени. Той не изведе никого със себе си по тоя необикновен път, за да не привлече по някакъв начин вниманието на победителя. После князът си намери и кон и се върна в Обител, където беше царят с цялата си войска.