Димитър Талев - Погибел

— Но, татко — каза тя на свекъра си и като че ли само от преголяма грижа за добрия ред в дома й, — трябва да му отделим стаи и ще ни стане тясно тук, къщата ни не е много голяма. И после Владислав си има вече свое семейство, той може би ще иска да доведе тук жена си с детето, а тя, Мария, очаква второ дете. Ти сам виждаш…

Царят се усмихна на нежеланието й да приеме в дома си Владислава и каза:

— Тук, в Обител, сме като на войнишки стан. Може да ни е и по-тясно. Жена му няма защо да идва, шом чака дете. Аз ще го накарам той да отиде за малко да види семейството си. — Царят поприсви вежди и добави: — Той ми е нужен.

Ирина не отстъпи веднага. Тя познаваше тъжната обич на царя към неговия незаконороден син, който живееше отделно с Малина Бабчорова и с другите си слуги в своята малка къща в Преспа; още по-голяма беше грижата на Самуила за това дете, понеже то растеше болнаво и сякаш без радост. Ирина бе мислила вече да приближи и дори да въведе в своето семейство това дете, заради царя, но също и заради своя мъж: малкият Давид беше негов брат, а Радомир имаше нужда от свои близки люде; при това Давид беше незаконен син на царя и не можеше да бъде опасен съперник. В тая нейна мисъл беше и омразата й към Ароновия син, страховете й от него. Сега тя побърза ла каже на царя:

— Ако трябва, господарю и татко мой, да приберем някого в твоя дом, то е най-напред Давид. Детето расте самичко, със слугите си. То е роден брат на Радомира.

Самуил я погледна с благодарност, после отклони погледа си и рече:

— Добре му е в Преспа. Той е още малък.

Той не изрече истинската си мисъл: обичаше премного своя по-малък син, но не можеше да го прибере в семейството си, поне докато беше жива Агата, Ирина каза:

— Но аз мисля да дойде детето тук, у нас…

— Не, не, — После царят живо се обърна към снаха си и като че ли тъкмо нея да зарадва: — Още малко… Да позаякне. Ще го взема във войската, при мене. В моето голямо семейство.

Иван-Владислав искаше да бъде винаги близу и най-близу до царя. Той се зарадва, когато царят го задържа да живее в Радомировия дворец; людете трябваше да знаят, че той е от царското семейство, втори след царския син. Но като влизаше по волята на царя в дома на Ирина Радомирова, той се опита да спечели и нейното благоволение, за да му бъде по-сгодно в чуждия дом. Издебна я той сама в градината на двореца през тия още горещи дни и отдалеко започна с дълбоки поклони, а по лицето му беше изписано робско покорство, умиление и скръб. Заговори с гласа на човек, който се покорява на съдбата си:

— Аз не можех, светла княгиньо и снахо, да не се подчиня на волята на царя. Влязох в дома ти по негово желание, но и по мое също, защото чувствувам тоя дом като мой, братски дом. Радва се и Радомир, виждам. Само ти…

Той не довърши и стоеше пред нея с наведена глава, черните му гладки коси висяха лъскави и гъсти от двете страни на бледото му лице. Гласът на Ирина беше задавен от негодувание:

— Това само ти… да влезеш и да се настаниш в чужд дом, в който не те желаят и не те чакат. Ако царят и моят мъж знаеха какъв човек си ти…

— Ти, разбира се, няма да им кажеш — прекъсна я Владислав.

— Ще им кажа най-сетне, те трябва да знаят.

— И какво е то! — дигна към нея князът безкрайно учудено лице. — Опитах се да те позакача, бяхме и двамата неженени люде, а ти беше такава хубава мома. Ти виждаш с каква почит се отнасям с тебе сега, макар да си още по-хубава.

— Безсрамник! Ти влезе да ме нападнеш в стаята ми.

— Да забравим това. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако сме приятели. Е, да, сега Радомир ти е съпруг, но с какво беше по-добър към тебе преди? Ожени се за маджарката.

— Нечиста тъмнина има в думите ти. Някъде искаш да ме поведеш? Срещу Радомира? Ти не струваш колкото малкия му пръст. Ти си като змия, която шумоли в бурена. Това искам да ти кажа и не се доближавай до мене повече, отколкото съм принудена да те търпя.

— Аз обичам Радомира, той ми е като истински брат, той спаси живота ми, Ти също влезе с него в сърцето ми.

Ирина махна с ръка и се отдалечи.

Сега тя още повече се уплаши от Владислава и още повече го намрази. И се зае да го измести от сърцето на мъжа си. Скоро след тоя свой разговор с него тя каза на Радомнра:

— Татко по своему, по мъжки, а като е за дом и огнище, жените знаят по-добре. Владислав трябваше да си живее отделно. Аз не се чувствувам свободна с него в своя дом, той ми е чужд.

— Ние сме живели винаги заедно.

— Ето, виждаш ли, и ти по мъжки. Не разбираш. Тогава бяхме още деца, после млади люде, свободни, без всякаква грижа кого ще срещнеш и с кого ще седнеш да се храниш. Сега и той, и ние си имаме свое отделно огнище и за всеки човек идват такива часове — иска да бъде сам край огнището си.