Димитър Талев - Погибел

— Вярвам — рече му Самуил — да ти е минало от оная нощ и искам да си поговорим с бистри глави. Сега и по-добре ще си спомниш всяко нещо. Кажи, войводо, какво си чул за моя зет княз Ашот Таронит? Говори свободно, макар да говориш за мой близък човек.

Смути се много Елемаг, колкото и да очакваше тъкмо това да го попита царят:

— Прощавай, царство ти, бях обезумял от вино… Наклеветих аз княза, щом и ти си знаял за тия кораби. Моята жена купила платове и търговецът й казал, че ромейски кораби ги донасят в Драч. Помислих, че князът търгува с ромеите без твое знание, щом те в същото време…

— А сега ще помислиш — прекъсна го Самуил, че царят търгува с тях, докато Василий опустошава царството ни. Там, в Драч, войводо, купуват и разменят търговци с търговци, а не аз или моят зет. И ще ти кажа, че не е зле да влизат в царството ни всякакви стоки.

Елемаг се извини още много пъти пред царя и си отиде. Ала царят не знаеше нищо за някакви ромейски кораби в Драч и проводи люде да научат какви кораби спираха на българския бряг. Ашот Таронит също отказа, че знае нещо за ромейски кораби и в писмото си до царя писа: „…за търговията, господарю и татко мой, няма затворени пътища, а търговията и свои пътища си отваря…“ Така се изясни всичко за ромейските кораби в Драч, но в съзнанието на царя остана нещо неясно около името на неговия зет. И като че ли трябваше Самуил да се оправдава пред някого, та много пъти след това повтори в ума си:

„Но нели там, в Драч, е и моята родна щерка…“

Тия свои страхове и тревоги Самуил не споделяше с никого. Би искал дори да ги заглуши и в собственото си сърце. И всичко оставаше там, в сърцето му, в тия тежки дни за българското царство. Понякога, само за един къс миг, му се струваше, че старее, но веднага прогонваше тая мисъл от ума си. Струваше му се, че такова признание дори и пред самия себе си би било слабост и отстъпление пред враговете, които трябваше да победи. Само снаха му Ирина долавяше, и то повече с женското си сърце, отколкото с ума си и с погледа си, че той идваше при нея да търси облекчение, забрава, макар да стоеше все тъй здраво на нозете си и все същият огън да гореше в пъстрите му, зорко втренчени очи.

Ирина и слугата му Радой, който забелязваше и кога царят изяждаше един залък по-малко. Между тях двамата ставаха такива разговори:

— Ти царю, дигна цяла пллланина на плещите си.

— Нели съм цар!

— Цар си, но товарът ти е преголям. Тъкмо защото си цар, трябва да ти е по-леко. Имаш кавхан, имаш роден син до тебе, имаш боляри, войводи.

— Всеки на своето място, Радое. Това е царството: всеки да бъде на своето място и за общо добро. Царят стои най-високо и ще носи най-тежък товар. Ти също имаш свой товар… грижиш се за леглото ми, помагаш ми да се съблека…

Когато се узна за падането на Верея, на Колидрон, на Сервия и Лариса, за пленяването на Никулица, за това, че Василий събира българското население от тия места и го гони по пътищата, Самуил се оплака пак на слугата си:

— Аз съм там денем и нощем. И най-много жаля тия клетници, които Василий прогонва от огнищата им. Жени, деца. Ходя с тях, виждам ги…

Ала то беше друго, да се оплаче той на стария си слуга, на млечния си брат. Или да отиде да поседи с Ирина, която разбира всяко нещо, знае кога да говори и кога да премълчи. Около нея се носи някаква успокояваща тойлина, тя като че ли предусеща всяко нещо. Хубаво би било да можеше да поседи той и с Косара. А иначе царят никога не бе желал толкова много да удари Василия и такава сила имаше в сърцето му, че можеше търпеливо да следи чуждата войска в царството си, да търпи и да чака по-сгоден час, да се грижи с още по-голямо усърдие за войниците си.

Когато княз Иван-Владислав се завърна в Обител след падането на Воден, царят го задържа при себе си, в двореца на своя син. Ирина Радомирова и Владислав отново се видяха под един покрив и враждата между тях пламна с още по-голяма сила. Ирина не можеше да излезе против волята на царя, който искаше да държи по-близу своя племенник. Царят долавяше, че те двамата не се обичаха, но това не му беше чудно и мълчаливо търпеше студенината между тях, както схващаше той взаимната им омраза. Те и двамата се въздържаха да проявяват истинските си чувства пред другите люде и започна помежду им една подмолна борба, една яростна, мъчителна, прикрита игра. Колкото и да не искаше да издава чувствата си към Ароновия син, Ирина Радомирова се опита още в самото начало да попречи на настаняването му в двореца на мъжа й, в царското семейство.