Димитър Талев - Погибел

Самуил живееше в обителския дворец на сина си, дето се бе настанила и Ирина с детето си след женитбата й с царския син. Вечер Самуил влизаше в малката трапезария преди определения час за вечеря и винаги заварваше там снаха си. Идваше по-рано тъкмо заради нея и тя долавяше това по-добре от него. Обичаше той да си поговори с нея и още повече да я послуша. Разговорите му с Ирина не бяха за войската или за Василия и царят обичаше да поседи при нея, да си почине.

Той трябваше да чака и да търпи, а по земята му ходеше чужда войска. Това бездействие го измъчваше и уморяваше повече. Но се породи в него и някакъв смътен страх. Не беше от Василия; мислите му за Василия бяха винаги ясни. Той познаваше голямата сила на ромейския василевс, но не се боеше от него. Други бяха чувствата му към Василия и преди всичко едно непреодолимо желание, една неутолима жажда да го надвие, да го срази, да съкруши силата му, да мине някак през него, да го прегази със своите тежки воински обуща. Той не се боеше от Василия и сега, когато ромеецът взе от него и откъсна Горна Мизия, градовете на юг, та чак и Воден. Той изпитваше мъчителен гняв към нашественика, но не и страх от него. Те още не бяха премерили силите си и Самуил вярваше в бойното си щастие. Вярваше и в божията справедливост. Той дебнеше търпеливо своя враг и очакваше по-щастлив час.

Страхът му идеше отблизу, идеше от неговите люде. Той забеляза, че още като нахлу тоя път Василий в България и проникна отвъд Маторие гори, настана смут сред най-близките му люде, долови някакво тревожно шушукане около себе си, тревожно и може би враждебно. Някои от най-близките му помощници като че ли избягваха да го погледнат право в очите, а дори и великият войвода Ивац, който наистина не беше много разговорлив, стана като че ли прекалено мълчалив и мрачен. После дойде предателството на Добромира, пък и предателството на Димитра Тихона, макар да се върна той при него с цялата си войска. Тия две случки удариха тежко Самуила и като че ли засилиха още повече смущението сред първите люде на царството. Той може би се лъжеше, това сред тяк беше може би от голяма грижа за царството, но ето около него започна да се навърта все по-често Яков Рун. После и му заговори направо с грубия си език:

— Дай ми воля, царство ти, да поопипам болярите, Нели с рибата от главата се започва. — И той продължи, без да го подканя царят: — Някои от тях, изглежда, са се уплашили от Василий. Говорят добро за него и противно за тебе. Аз не съм чул никого с ушите си; да чуя, вече си знам работата. Но дочувам какво се мънка сред простите люде и все се споменава името на някой болярин. Някой си, ето да речем Димитри Полемарх, направил златни ключове за двореца ти и ги изпратил на Василия. Да дойде Василий да те улови жив в леглото. Нели виждаш какво е щуро, но защо пък да се говори? Аз не мога да се уловя за никого — кого да уловя в тъмното? Но ти дай ми воля да започна отгоре. Може пък и нищо да няма.

Царят не даде воля на Рун да следи, да изпитва болярите. Нямаше против никого видими знаци и какво би било, ако узнаят най-близките му люде, че е изпратил по петите им Яков Рун? И каза на някогашния богомил:

— Ти намеря видими знаци. Да, като някога… с моя брат. Аз няма да се спра пред нищо тогава. И тебе няма да спирам. Но несправедливото обвинение и подозрение ще бъде оръжие, обърнато против мене. Ти и сам пази се, човече, от прекалено усърдие в твоята работа, от лоши грешки.

Рун си отиде и вече отдавна не беше идвал, но тревогата в сърцето на царя остана и се засили още повече. По-късно се спомена с лошо чувство и името на неговия зет Ашот Таронит. Беше на една шумна веселба — време на лекомислие и волнодумство; царят обичаше людете му да се веселят свободно и позволяваше всякакви дързости. А войводата Елемат, който проговори тогава, бе съвсем прекалил с виното, та едвам се държеше на нозете си. Той грубо разбута неколцина там, за да застане лице срещу лице с царя, та и пестник размаха срещу него:

— Царю и господарю мой… Се-седем пъти и се-седемдесет пъти ще си дам главата за тебе, но ти защо въведе в дома си чужди люде? И Таронита остави да пази вратата на царството… Ашот Таронит, който измени на един цар, но ще измени и на тебе. Чувам, ромейски кораби спират на Драч без твое знание и докато ромейският цар воюва с нас…

— Ти се лъжеш — отговори му Самуил. — Аз знам за тия кораби.

Неколцина по-трезви бързо отстраниха Елемага, да не спори с царя, както се бе притъкмил, но два дни по-късно царят прати да го доведат при него.