Димитър Талев - Погибел

— Опитните да учат неопитните. Ако другарите ти отляво и отдясно са добри бойци, и ти ще се запазиш по-добре. Нищо, че ромеите са повече от нас; да се браниш от стената е много по-лесно, отколкото да нападаш стена. И помощ може да ни дойде всеки час; близу е царят с цялата си войска. — Той въртеше от човек на човек втренчени, строги очи, сякаш търсеше виновник, и продължаваше с насмешлива закана в изострения си глас: — Ако пуснете ромеите в града, ще ви изколят до един! Вие избихте тукашните ромеи, ругахте се със жените им, със сестрите и щерките им, разграбихте домовете им… Какво си мислите — василевсът ще ви прости ли!

Владислав знаеше, че демонът на войната се храни с кръв и пепелища, че и страхът тласка към меча и секирата. Като говореше еднаж на войниците си така, чу се между тях глас:

— Аз не съм убивал ромеи. И други също не са убивали.

Владислав повели да излезе пред него тоя, който рече тия думи. Войниците избутаха напред един от новите защитници на Воден, около четиридесетгодишен мъж, висок и слаб, с хлътнали бледи бузи, обраснали с редки, посивели косми. Той застана някак с безразличие пред княза и гледаше не в него с бледосините си очи, а някъде над главата му, разсеяно и тъжно. Бяха му дали железен шлем, но ризницата му беше от ленено платно. Князът пристъпи по-близу до него и сякаш да го изгори с поглед:

— Ромеи не си убивал, а? Но ромеите ще кажат, че българите са убивали техните, а не тоя или оня.

Воденчанинът чу всяка дума на княза и отговори без страх:

— Всички ние, които не сме убивали, ще кажем: не сме убивали, не сме грабили, не сме насилвали. Ние сме мирни люде и сме повече от убийците. Малцина са, които се раждат с бяс в сърцето.

Сега князът намрази още повече тоя човек и пожела да го погуби. Но продължи да говори с него сдържано, като човек, който иска да бъде справедлив:

— Ти проповядваш и заблуждаваш тия люде. Всеки се ражда с бяс в сърцето. И ти също, но твоят бяс е по-лукав. — Той се обърна към околните, посочи с ръка непокорния, повиши глас: — Не виждате ли? Тоя нека да ви предаде на ромеите, за да спаси себе си. Още ли ще го гледате!…

Като рече това, той го блъсна с две ръце в събралата се тълпа. Бледият човек се люшна назад и погледна княза с учудени очи. Неколцина от войниците го пресрещнаха с протегнати ръце и го блъскаха с още по-голяма сила на срещуположната страна:

— Ууу… Предател!

Пресрещнаха го и други с юмруци, с ритници, сипеха се удари върху клетника, струпаха се всички върху него и всеки бързаше да го докопа. Завъртя се, заплете се страшно кълбо от живи тела сред вой и викот, започнаха людете да се блъскат, да се удрят и ритат и помежду си. Князът навреме се измъкна от повилнялата тълпа и бързо се отдалечи. Отдръпнаха се също други неколцина и войниците като че ла за един миг изтрезняха. На земята остана само тялото на мъченика, окървавено и неподвижно. Войниците се заоглеждаха и се пръснаха наоколо. Някой каза:

— Убихме човека за нищо…

Ала пострадалият не беше умрял. Той отвори неочаквано очи, сякаш да погледне най-напред небето, после бавно се приподигна и обърса с опакото на ръката окървавената си уста. И седя доста време на голата земя, умислен, тъжен…

На другия ден, пак при изгрев слънце, ромеите започнаха ново нападение. И тоя път те нападнаха с голяма стремителност, с всички свои оръжия и уреди.

Василий нареди тръбите да тръбят непрекъснато, да думкат и тимпаните, войниците да пеят бойния тропар и други църковни песни, които подкрепяха силите им, като хвалеха храбростта на човешкото сърце и обещаваха небесни награди. Но василевсът направи тоя път и нещо друго, което реши битката: преди още да се раздени тая сутрин, по негова повеля един полк от два хиляди ромеи се скри с оръжието си по долищата и гъсталаците близу до стените на обсадения град, Ромеите бяха много и никой от българите не забеляза, че се бе скрила толкова голяма тяхна войска. Нападателите напираха и напираха, втурваха се и сега на цели тълпи по двайсет и трийсет души от площадките на прилепилите се до стените обсадни кули, точеха се на безкрайни редици от изправените стълби, работеха непрекъснато и всички техни бойни уреди, ала и българите се защитяваха с голяма упоритост. Защитниците на града сега бяха по-малко, макар и с въоръжените воденчани, но ги въодушевяваха за бой казаните от Владислава думи, че ако ромеите влязат във Воден, ще избият всички българи заради избитите от тях воденски ромеи.

Наближаваше краят и на тоя ден. Двете войски се биеха и в тоя час с всички сили, но вече с отчаяно ожесточение. Труповете бяха премного и от двете страни на крепостните степи. Ромеите се надяваха дано с още едни последен напор да сломят българите, а те пък очакваха близкия край на деня и на битката. В тоя върховен миг скритият ромейскн полк се измъкна от скривалищата си. Виждаше се с каква сила се хвърлиха в боя отпочиналите през деня ромейски войници. И не се разпиляха те да нападат по всички стени, а се съсредоточиха на едно доста късо разстояние между две крепостни кули; тук се събраха бързо и повече обсадни кули, стълби — наредиха се кули и стълби една до друга и много ромеи стъпиха едновременно на стената. Хитроумният княз Иван-Владислав се опита да устои на тоя неочакван удар. Той накара неколцина от своите да викат: