Димитър Талев - Погибел

— Мъжете… — шепнеше сякаш в него самия някакъв глас. — Всичките мъже… войници на василевса. Но защо да патят жените и децата!…

Той спомена в ума си ромейските жени и деца във Воден, но мислеше само за Махи — по-малката щерка на ромейския протойерей в града. Все пак, чрез нея младият мъж жалеше и другите воденски ромейки. Най-после нели такава беше и повелята на княза… само за мъжете!

Тъкмо такава повеля даде и младият войвода на двамата свои хилядници:

— Тая нощ, щом се стъмни добре, ще бъдат събрани на едно място всички мъже ромеи и ще бъдат избити до един.

Щом се стъмни, Драгшан отиде при своята Махи, в къщата на ромейския протойерей. Той самият да пази любимата си и семейството й. По негова повеля пред портата на протойерея застанаха четирима стражи. Още щом влезе войводата в къщата му, старият свещеник и тоя път започна със своите молби и натяквания:

— Пожали ни, светли войводо… Пожали дома ми, старата ми глава! Ти влизаш тук като в някаква кръчма на кръстойътя. Целият град говори… Аз съм свещеник, протойерей… Узакони най-сетне неблагословената си връзка с моята нещастна дъщеря! Аз нямам сили да те прогоня от скръбния си дом, но смили се ти над мене…

Там беше и Махи, и цялото семейство на свещеника. Драгшан притисна двете си ръце върху желязната ризница, която още не беше съблякъл, и се виждаха по нея засъхнали кървави петна. Той каза с искрено разкаяние:

— Да, отче, ти трябва да ме нашибаш с бич… Аз прекалих с гостойриемството на твоя честен дом. Но то не е от лошо сърце, а защото премного се боя от всяка верига, също и от веригата на брака. Честен кръст, отче — прекръсти се широко Драгшан, — щом се отдалечи Василий от Воден, аз ще се оженя за Махи.

Успокоиха се всички в къщата на свещеника, развеселиха се, подадоха стол на госта. Както и преди, когато идваше войводата, двете малки братчета на Махи се нахвърлиха шумно върху него, покатериха се на колената му, обвиха ръчички около шията му, опитаха се да изтеглят големия му меч. Заоправдава се и свещеникът:

— Ти прощавай, светли войводо… Баща съм… Ти си с добро сърце, виждам, но си мъж и войник…

Позамисли се Драгшан, стана му тъжно за тия люде, за Махи, която стоеше насреща и не сваляше от него хубавите си очи. Той искаше да каже на стария протойерей две добри думи, да отвори пред него сърцето си, да се изповяда и разкае за нещо, което го измъчваше:

— Ти служиш на бога, отец, а пък аз на царя, който воюва с меч. И това е още, че ти си ромей и твоят цар е един, а моят е друг. Всеки служи и се покорява на своя цар и това ни прави врагове…

Той не се реши да каже нищо повече или не знаеше какво още да каже и думите му останаха неясни. Сложиха трапеза пред него, насядаха и домашните да се хранят с госта, но той малко яде и повече пи. Към края на вечерята втурна се в стаята готвачката на свещеника:

— Става нещо из града! Чуват се викове, писъци… Ослушаха се насядалите на трапезата, чак и двете малки момчета. Къщата на протойерея беше навътре, сред широка градина, пред портата й стоеше стража. Едвам се дочуваха далечни гласове, а никой не можеше да влезе при стария протойерей. Очите на всички там бяха обърнати към войводата. Той не се решаваше да погледне никого и каза колебливо:

— Събират… нови войници. Но — огледа се Драгшан и бързо добави: — вие не се бойте от нищо, с вас нищо лошо няма да се случи.

И пак наведе очи — не можеше да гледа уплашените лица на своите сътрапезници. В главата му гъмжаха мисли, противни една на друга. Старият свещеник рече:

— Царете изправят людете един срещу друг. Само божият път ще ни изведе към спасение…

Княз Иван-Владислав слезе в трапезарията и седна сам на широката трапеза. Прислужваха му четирима слуги, но той, както винаги, яде малко и пи само прясна вода. После се качи пак горе, пристъпи бързо и разтвори широко един от прозорците на стаята. Седемте пламъчета на светилника, който висеше на тавана, се полюшваха и затрептяха бързо — в стаята нахлу лятната нощ с прохладата си. В тоя ранен час на нощта градът беше още буден. Чуваха се човешки гласове, тропот, някъде лаеха кучета. Долиташе и тук глухият шум на воденските водопади и нощта ставаше сякаш още по-прохладна. Усещаше се в свежия нощен въздух и тръпчиво-сладък мирис на зреещи плодове — по сенчестите дворове и градини на Воден растяха всякакви плодни дървеса. Ала князът едвам дочуваше в стаята си нощните гласове, шума на далечните води, едвам усещаше и упойващия мирис на зреещата благодат. Той надаваше ухо към отворения прозорец за други гласове. И не чака дълго.