Димитър Талев - Погибел

Зачу се изеднаж писък, проточен и отчаян. Всичко друго затихна — ослуша се сякаш и самата нощ. Князът избърза към прозореца. Някъде още по-далеко се чуха и други викове и писъци. Разлаяха се кучета по целия град. Някъде право насреща затрептя бледа зара, засили се бързо, върху аленото сияние се очертаха върховете на близките дървета, черни и неподвижни, запремятаха се високо към светналото небе и буйни пламъци. Не след много време светнаха пожари и по други краища на града. Не спираха в злокобно осветената нощ и писъците, чуваха се ту по-близу, ту по-далеч и по някое време сякаш от всички страни. Князът се отстрани от прозореца и премина в съседната стая, където беше леглото му. Притича безшумно слуга да му помогне да се приготви за нощна почивка. Владислав попита с лукаво безразличие:

— Какво става из града? Да не би да е влязъл Василий!

Угодливият слуга побърза да отговори:

— Избиват ромеите, господарю. Тукашните ромеи. Искали да пуснат в града своя цар и войската му.

Единият мустак на княза, провесел като опашчица, черен и лъскав, едвам забележимо потрепна и това беше скрита усмивка: „Ето как е стигнала до моя слуга повелята, която дадох… Е, добре, добре…“

— Нека ги избият, щом са искали да пуснат своя цар — рече гласно князът.

Той скоро заспа и спа дълбоко тая нощ.

Във Воден стана това, което пожела и нареди той, а не воденският войвода Драгшан. Драгшан даде своята повеля на двамата хилядници за мъжете ромеи, те я предадоха на други, по-малки началници и така повелята стигна до войниците, също и до мнозина от гражданите, но по-проста и по-ясна:

— Тая нощ да бъдат избити всички ромеи. Когато се стъмни добре и по къщите на воденските ромеи тръгнаха въоръжени войници, с тях тръгнаха и някои граждани от българите. Войниците се спираха пред всяка ромейска врата. Спираха се и тръгналите с тях граждани. Нахълтваха заедно по ромейските дворове и домове. Извличаха навън, на улицата, мъжете ромеи и деца почти между тях, и немощни старци. Нахвърляха се и върху жените. Разграбваха покъщнината и което не можеха да задигнат, чупеха го и го разбиваха, запалваха го да гори. Случи се да нахлуят и в български домове; които влизаха да палят и убиват, бяха люде с помрачен ум. Или някои ще набедят тоя или оня от българите, че е ромей или че крие ромеи в къщата си. Нощта беше тъмна и насилниците започнаха да палят ромейски къщи, за да им е по-светло. Настанала беше голяма несрета за воденските ромеи, но и мнозина българи се криеха със страх и трепет зад стените и залостените врати на своите домове. Писъци и стенания огласяха целия град: в разлюления от пожарищата нощен мрак зееха разбити врати и прозорци, по дворищата и улиците се чернееха мъртви тела… Всички мъже ромеи, които бяха извлечени живи от домовете им, от ръцете на близките им, бяха събрани на една неголяма поляна край реката. И там бяха избити до един. Убийците нахвърляха мъртвите в реката и буйните й води потекоха черни от обилната човешка кръв.

Цяла една неделя мина в затишие. По-шумно беше по стените на обсадения град, отколкото в ромейския стан. Василий нито помисли да довежда нови войски при Воден — би показал страх и слабост, но се зае да подготви съкрушителен удар срещу тая българска твърдина. Половината от людете му работиха три дни, за да отбият водите, които минаваха през града, и най-вече реката Вода; при такова изобилие от вода в града нямаше цистерни, а Василий също тъй кроеше неговата войска да навлезе във Воден по пресъхналото корито на реката, изпод градските стени. Византийците успяха да отбият и пресекат за тия три дни много вади и извори, много чешми, но реката не можаха да отбият от дълбокото й корито. После се опитаха да подкопаят стените на града и работиха още няколко дни без полза: или удряха в скали, които не можеха, да пробият, или пък българите успяваха да им попречат. Най-после остана пак оръжието да реши победата и Василий обмисли нов един начин за пристъп срещу града.

Българите се присмиваха на ромеите за неуспехите им, викаха и се кикотеха от високите крепостни стени, но и последният войник знаеше, че василевсът не ще изостави лесно Воден. Княз Иван-Владислав очакваше новите удари на Василия и още на два пъти изпрати скришом люде до Самуила, но се готвеше и сам да посрещне ромеите. По стените на града се качиха към седемстотин воденчани, както бе заповядано, ала между тях имаше и такива, които никога не бяха улавяли оръжие или бяха подвили нозе под товара на петдесетте си години. Князът нареди да ги въоръжат и да ги облекат по войнишки, доколкото беше възможно, нареди да ги размесят с войниците, а те да ги научат да въртят оръжие. Той ходеше непрестанно между старите и новите бойци да следи как се изпълняваха повелите му, събираше ги на големи купчини да ги поучава и насърчава: