Димитър Талев - Погибел

През дългите следобедни часове битката започна да позатихва все по-често и по-продължително. Сражаващите се и от двете страни бяха капнали от умора и само възбудата, настървението им или виковете и насърчителните погледи на заповедниците им ги караха все още да стоят на нозе и да въртят оръжие. Битката беше свършена, при все че още да не спираше. Василий се оглеждаше с гневни очи — сега беше време да хвърли няколко нови полка срещу българите, ала цялата му войска беше също тъй уморена, а другите му полкове бяха чак във Верея. Малко преди залез слънце василевсът повели тръбачите да свирят отбой, а той самият отиде и се скри в шатъра си.

Крепостните стени и кули на Воден утихнаха. Отдалеко долиташе само тътнещият шум на големите воденски водопади.

След спирането на боя князът прати да повикат при него Драгшана. Мина доста време, докато се яви войводата в царския дворец, където го чакаше Владислав вече нетърпеливо; младият воденски войвода се бе улисал с войниците си, по войнишките жилищни помещения и хранилища, та дотича в двореца задъхан. Князът го подхвана още от вратата:

— Да не губим време! Утре Василий ще ни удари още по-здраво. Може да докара и нова войска. Седни, седни да поговорим.

Драгшан приседна на един стол и обърса с ръкава на дрехата си своето младо, пламнало лице, а сякаш обърса и веселата си усмивка ведно с влагата по него. Той се прибояваше от княза и би желал да бъде строг и важен като него. Владислав едвам го дочака да седне, но той самият не седна, а тръгна да се разхожда по стаята:

— Останаха ни едва половината войници…

— Аз… аз не се и сетих да ги преброя…

— Царят не е много далече и аз пратих люде, но не знам дали ще ни се притече… — И князът изеднаж се спря пред войводата: — Ние трябва сами да си помогнем.

Драгшан го гледаше с искрено възхищение. И рече:

— Царят ще узнае всичко за нас, а?… Владислав не отговори на въпроса му и сви черните си вежди:

— Ще дигнем на крак всички мъже в тоя град! От седемнайсет до петдесет години. Ще ги качим по стените.

— И ромеите ли?

Князът попита на свой ред:

— Колко са те… ромеите във Воден? Не са много.

— Не са много — повтори след него младият войвода. И добави досетливо: — Ще попитаме поповете им. Имат трима попове. Те знаят. Но… не са повече от двесте ромейски къщи във Воден.

Владислав помълча един дълъг миг и току процеди през зъби:

— Ще ги… изколим. — Той продължи с изяснен глас: — Мъжете ще изколим до един. Още тая нощ. Те са войници на василевса вътре в нашата твърдина. Един само ромейски войник да влезе в града и те ще се дигнат срещу нас. Те и сега, без да ги усетим, пращат вести и знаци на своите.

Войводата го гледаше, като да не го чуваше добре, и се измъчваше от това. Сетне рече:

— Те… какво могат да ни сторят те, докато държим града. Не са повече от двесте или триста мъже. Има и стари люде между тях и всякакви…

— Нели казах: пращат вести и знаци. — И князът махна с ръка: — Най-после те са ромеи!

Той тръгна пак из стаята, а Драгшан каза колебливо, следвайки го с поглед:

— Ами… как ли ще стане тая… работа…

Владислав се върна при него. Драгшан се изправи.

Князът го улови под лакътя, а устните му потрепваха и се кривяха, сякаш разправяше за някаква смешна случка:

— Ще кажем на нашите воденчани… и на войниците също: тая нощ се позволява да се разграбят ромейските къщи. И още се позволява да се избият всички мъже от ромеите.

— А жените и децата? — попита плахо Драгшан.

— Жените… — подигна вежди князът и бледото му лице придоби невинен, дори тъжен израз: — Жените и децата, то се знае, няма да се закачат. Наистина, може и някои от тях да пострадат, но какво да правим ние с тебе, щом сме принудени… Ще пострада някоя и друга женичка… Най-после нека се повеселят момчетата ни, утре пак ще мрат.

Драгшан като че ли не знаеше що да отговори, а имаше, имаше що да отговори. Владислав дигна пръст и заклати глава закачливо, а очите му оставаха същите — втренчени и зли:

— Знам аз, дяволе… Ти с щерката на един от ромейските попове… Е, ти нея ще си запазиш, и попа също, отеца й. Хайде сега — тупна го той по рамото и го побутна към вратата. Тук, на вратата, князът добави тихо, доверително: — Ти недей тъй… с тъпан. Гледай, по-предпазливо. И почакай да се стъмни добре.

Драгшан кимна мълчаливо.

Той излезе на стъгдата пред вратата и се огледа, като да търсеше някого; тиха и пуста беше в предвечерния час широката стъгда между двореца и празното сега жилище на Самуила, между също празните жилища на най-знатните велможи, които бяха живели преди във Воден, а по-късно се бяха настанили в Охрид и Преспа. Но се дочуваше и се усещаше, че по най-близките до тая запустяла стъгда улици, както и в целия град, кипеше живот с всички свои гласове и звуци; днешната кървава битка сякаш не беше и ставала. Драгшан тръгна през стъгдата с бавни стъпки; той се бореше с мислите си, но младото му лице изглеждаше скръбно, а не замислено.