Димитър Талев - Погибел

— Ти защо упорствуваш в измяната си спрямо мене? Ето сега си в ръцете ми.

Никулица не трепна нито дори с очи и отвърна:

— Браних докрай Лариса в твое име, както ти бях дал дума. Но ти ме изостави в Лариса, показа, че си ми чужд, и аз преминах при своите. Как да вървя против гласа на своята кръв!

— Виж сега докъде те доведе тоя глас! — рече Василий. И продължи рязко: — Аз ще вържа с въже твоя самозван цар и ще затворя в кошара целия твой див народ. Царството ще бъде едно и царят ще бъде един. Ти избери: ще се върнеш ли при мене какъвто си бил, или ще останеш мой пленник. Дори ще те издигна по-високо, за да видиш къде е по-добре за тебе.

Никулица не се забави с отговора си:

— Бях се заблудил еднаж и не ми беше трудно да се върна на своя истински път. Няма да се отклоня от него. Аз съм при своите и при своите ще остана.

Василий ядно му обърна гръб и го остави на стражите, които го отведоха при другите български пленници.

Докато Василий беше при Средец, Самуил беше в Скопйе, а когато на другата година василевсът премина в южните предели на България, царят български слезе в Обител и твърдините, по-големите селища между Скопйе и Обител бяха като един обширен стан на българската войска. Докато ромеите ходеха по българските предели, разрушаваха твърдини, превземаха градове, откарваха пленници, Самуил стоеше в бездействие и това беше много по-тежко за него, отколкото ако бе повел полковете си срещу Василия. Но той каза на кавхана си и на Ивац, който беше негов пръв помощник:

— С Василия трябва да се срещнем еднаж гърди с гърди. Но аз не мога да тичам и да пазя от него днес Дръстър, утре Лариса чак на другия край; ще разпилея войската, а неговата е много по-голяма. Нека ходи той, нека се изтощава, а ние ще стоим на едно място и ще го чакаме, ще чакаме по-сгодно време за нас.

— Нашият човек е нетърпелив — рече Ивац мрачно. — Нетърпението го разяжда и разделя.

— Ето и ти си нетърпелив — отвърна царят с огорчение.

— Нетърпелив съм — кимна с голямата си глава Ивац, който не можеше да скрива и извърта мислите си. — Трябва да се ударим с Василия и нека се ударим.

— За търпението е нужна по-силна душа — каза царят. — Сега нам ни е нужно търпение повече. От полза е за нас да се поумори Василий, да понамалее войската му, на макар и само с няколко хиляди. Каквото губим сега от нашите по-далечни места, пак ще си го върнем.

Самуил следеше всяка стъпка на Василия. На връщане от юг Василий се спря във Верея и стоя там две недели. Той се колебаеше — дали да продължи пътя си към Солун за нова почивка и засилване на войската, или да се обърне направо срещу Самуила за последно разчистване на сметките. Самуил усети това негово колебание — какво друго можеше да задържи василевса в такъв един град като Верея? Той беше като пътник, който се спира на кръстойътя и мисли накъде да тръгне. И беше като вълк, който се навърта край вратата на кошарата. Щом започна втора неделя, откакто Василий се бе спрял във Верея, Самуил нареди на племенника си Иван-Владислав:

— Вземи хиляда по-добри войници и побързай за Воден. Ако Василий тръгне насам, вие с воденския войвода ще го спрете за колкото може по-дълго време. Ще бъдете с Драгшана като преграда, докато събера и аз всичките полкове нататък, за да срещна Василия.

Иван-Владислав тръгна за Воден с голяма радост. Даваше му се възможност да върши нещо на своя глава, което беше негово най-голямо желание. Той беше също войвода, беше, още повече, княз и племенник на царя и Драгшан, воденският войвода, трябваше да му се подчинява. Зарадва се Ароновият син и на това, че Василий не го остави да чака: едва що бе влязъл Владислав с полка си във Воден и още на другия ден ромеите се появиха край стените на тоя град.

Но Иван-Владислав не показваше радостта си шумно, нито пък с думи, само очите му блестяха повече от всеки друг път. И ето каква още беше неговата радост, огънят в сърцето му: като влезе във Воден, той се спря с полка си на главната стъгда, където беше някогашният царски дворец, също и някогашното жилище на Самуила. Тук го посрещна Драгшан с всички по-големи челници на воденския полк. Драгшан беше също млад човек и посрещна княза радостно, като свой другар и връстник. Но Владислав спря строг, мрачен поглед в неговото румено, засмяно лице и каза недружелюбно:

— Очаквах, войводо, да ме посрещнеш на вратата на града, а не тук, в самия град.

Драгшан разтвори широко сините си, влажни очи:

— Ами на вратата се посреща само царят!…