Димитър Талев - Погибел

Вторият Василий се спря и пред вратите на Колидрон, ала тук той не прати ни тръбачи, ни глашатай, прати Добромира да почука на градските врати. Пак по волята на василевса наблизу нямаше ни един ромейски войник, та да могат двамата български заповедници да се срещнат като свои и без някой да им попречи. Още като тръгна от Солун, Василий знаеше добре с какви люде ще се срещне. Както и бе предвидял василевсът, Добромир почука и влезе в Колидрон. Вратата на твърдината се затвори след него, но зад нея го чакаше Тихона.

— Аз дадох Верея на василевса — рече Добромир с някаква гордост — и сега съм между най-близките му люде. Ето праща ме при тебе като свой пълномощник.

— Ти даде, а какво получи? — попита Тихона.

— Нели ти казвам… Направи ме василевсът антипат и съм близу до него.

— Днес си близу, а утре може да си далеч. Получи ли ти пенези, или земя, или войска да водиш?

— И то ще бъде.

— Ще бъде… Като си изпуснал едно, трябва две да уловиш. А царя? Ти нели си и негов роднина?

— Царя… Като гори къщата, бягай вън! Няма тук ни роднини, ни… Не виждаш ли каква сила води василевсът? Свършено е с нашето царство. По-умният ще си намери по-добро място. И какво ще правиш ти с твоите сто войника срещу сто хиляди?

— Аз, виждаш ли, войводо, тъй… и вълкът сит, и агнето цяло. От едната страна Самуил, от другата Василий, а пък аз — между тях ще мина. Ти се върни при Василия и му кажи да ме пусне с людете ми да се върна при царя, а пък аз ще му оставя отворени вратите на Колидрон. Иначе — придръпна се Тихона юнашки, — иначе кръв ще се пролива. Аз имам двеста души войска и стените на Колидрон са яки.

Върна се Добромир при василевса и му предаде дума по дума отговора на Димитрия Тихона. Василевсът се загледа в него с големите си очи и като че ли с голяма загриженост, после, какъвто беше нравът му, току избухна в гръмогласен смях и цялото му широко, набито тяло се друсаше от петите чак.

— Хи… хи-хи… хи-хи-хи — захихика срещу него и Добромир Постой, но василевсът се смееше от сърце, та зарази и българите със смеха си.

— А!… — удари той Добромира по корема с опакото на ръката си и продължи, задавяйки се от смях: — Тъй, а? Кръв ще… пролива. А ти не го ли научи как стават тия работи…

— Аз, казва, между двамата царе… Хи-хитрец!

Василий отеднаж престана да се смее и обърса с върха на пръстите сълзите от очите си. Престана да се смее и Добромир. Василевсът присви сърдито дебелите си черни вежди:

— Е, добре, но аз жаля не неговата кръв, а ромейската кръв е скъпа за мене и не искам да се пролива без нужда. Ще го оставя да се измъкне. Върни се и кажи му да се пръждоса при своя комитойул, докато съм по-далеко от Колидрон.

И василевсът повели войската му да продължи своя път. Ромеите се точиха три дни край стените на Колидрон. Като се стъмни на третия ден и наблизу не се виждаше нито един ромейски войник, Димитри Тихона напусна твърдината с войниците си и наистина остави след себе си вратите й отворени.

Всичко стана по-иначе в Сервия и около тоя град, когато се спря там Василий Втори. Заповедник на тая твърдина беше великият войвода Никулица и я пазеше, както му бе повелил царят, с хиляда и двесте защитници — войници и местни люде. Сервия държеше пътя за Тесалия, Епир и Елада по-добре, отколкото Верея, която беше в началото му, по-добре и от Лариса, която беше на края му. В последното послание, което му изпрати царят, Никулица прочете: „…Оставям те в твоя край на царството ни да бъдеш като моя дясна ръка. Ти познаваш тия места, където и сам си се родил и израснал, ти знаеш най-добре какво е нужно да се прави. И остани в Сервия, а не в Лариса, която е по-голяма твърдина, но пък Сервия, е от бога по-добре запазена в планината. И ако допуснем Василий да стигне до Лариса, вече и никой не ще може да го спре и върне…“

Някога великият войвода Никулица бе защитавал Лариса срещу Самуила, а сега трябваше да я защитава срещу Василия; тогава по дълг и срещу свои, а сега според гласа на кръвта си и срещу чужди. Той навреме се погрижи за всичко и се затвори в Сервия като в каменен ковчег; прибра в твърдината и мнозина от българите по тия места, особено по-видните, които можеха да привлекат гнева на неприятеля; напълни и хранилищата с храни за една година, също и щерните с вода — неприятелят можеше да отбие реките, да хване изворите и чешмите.

Василий и тук не изпрати тръбачи и глашатай, не изпрати и Добромира при Никулица, а се приготви за бой още щом стигна до Сервия: хвана града с един полк от три хиляди души, нареди около стените му бойни уреди. Василий познаваше Никулица и не обичаше да върши излишни работи. Само за да го унижи и засрами пред войниците му, пък и да насърчи своите войници, василевсът нареди да изпратят един смешник през източната врата на обсадения град, а горе на площадката над вратата беше Никулица — познаваше се отдалеко с войводските му доспехи и още повече поради ниския му ръст. Смешникът се кривеше и кълчеше пред залостената градска порта и викаше пискливо, махайки ръце към войводата: