Димитър Талев - Погибел

— Аз съм негов заместник тук — рече ясно князът, за да го чуят всички наоколо. Той кимна, да потвърди думите си, после смушка коня и се приближи към Драгшан, сложи бледата си ръка върху ръката, с която младият войвода държеше юздата на своя кон, и се загледа отблизу в лицето му: — Колко са людете ти, войводо?

— Хиляда и триста — отговори Драгшан бързо. И сам попита: — А твоите?

Князът не отговори, а само потупа някак покровителствено ръката му. Сетне той обърна коня и каза, без да поглежда войводата:

— Да вървим.

Той обърна коня не към някогашното жилище на своя чичо, а към някогашния царски дворец. И там се настани да живее. Владислав искаше да бъде като цар във Воден.

Вторият Василий хвана града само с десет хиляди свои войници, а другите му полкове останаха във Верея. Виждаше се, че василевсът бе дошъл само за Воден или пък искаше да предизвика Самуила, да го притегли насам, но той самият не мислеше да продължи към вътрешността на България, да потърси царя. Наспроти него и Самуил събра полковете си в Обител и около тоя град — той мислеше там да пресрещне Василия, ако рече да го потърси за решителен бой. Самуил не изпрати към Воден нито сто души повече — не искаше да разпокъсва войската си, нито по тоя начин да се надпреварва с василевса, който имаше повече войска. Самуил реши и сега да почака, той се надяваше, че Василий напразно ще блъска главата си в стените на Воден и още повече ще се изтощи.

Василий знаеше, че във Воден е царският племенник — избягали бяха скришом при него воденски ромеи и бяха му разказали всичко за българската войска в тоя град. Веднага щом обсади града, василевсът и тук изпрати тръбачи и глашатай, като се надяваше да склони тъкмо Владислава да му предаде Воден, и той самият нареди на глашатая какви думи да отправи към обсадените и още повече към царския племенник.

— Слушайте, слушайте! — завика ромейският глашатай, след като тръбачите дадоха нужния знак, и продължи: — Василевсът на ромеите желае само доброто на тоя хубав град, в който има люде и от неговия език. Вие не ще можете да запазите стените му, войниците на василевса са повече и от листата в гората. Защо да се пролива напразно кръв? Отворете вратите с миром и посрещнете своя василевс! И ти, княже, сине Аронов, докога ще стоиш при убиеца на твоя баща и ще му се подчиняваш? Отвори, княже, тоя град, за да получиш истинска царска милост и любов…

Показа се между зъберите на крепостната стена сам войводата Драгшан, замахна присмехулно към двамата тръбачи долу и викна със силния си глас:

— Хей, вие! Заврете си тръбите отзад! Тук няма курви като Добромира… — И току избухна в гръмогласен смях: — Ха-ха-хааааа…

Развеселиха се и войниците му наоколо, зачуха се и по двете страни на крепостната стена несдържан смях и кикот, ругателни думи:

— О-хохооо…

Докато се стъмни тоя ден, ромеите се готвеха за пристъп със спокойно усърдие, в което личеше и тяхната, самоувереност; показа се на няколко пъти и сам василевсът на черния си кон между войниците, поспря се тук и там, показа с ръка, поучи и насърчи с думи. За обсадения град се подготвяше съкрушителен удар.

Пристъпът започна на другата сутрин, тъкмо при изгрев слънце, и се дигна срещу Воден цялата ромейска войска.

Удариха ромеите от всички страни и за някое време всичко вървеше в тяхна полза. На много места битката се водеше върху самите стени. И все пак настъпи един час, когато те не можеха да сторят нищо повече. Българите се противяха с някаква бясна или може би отчаяна решителност. Двете войски така се бяха вдали в тая изтребителна битка, че нанякъде затихваше вик и рев, всеки човешки глас, а се чуваше само острият звън на оръжията, сблъскването на щитовете, глухият шум от разсичането на жива плът, хрущенето на разтрошени кости, на смачкани черепи, пъшканията и стенанията на засегнатите.

Ромеите не можеха да напреднат ни педя повече, ала настъпи нещо по-страшно за българите, които бяха по-малобройни в боя. Това беше продължителността на тая свирепа битка. Кой ще издържи до самия й край? Удар след удар, още и още. Ромейските обсадни кули бяха се прилепили до самите стени и от тях се втурваха ромеи на цели тълпи; също и от многобройните стълби се точеха безкрайни редици облечени в желязо мъже с широки, здраво обковани щитове и дълги мечове, копия, тризъбци, секири, тежки палици… Още и още, удар след удар безкрай. И само едно нещо беше в полза на защитниците: за всеки ромейски войник, който се качваше на стената, идваше един дълъг миг, когато не можеше той да употреби оръжието си и беше само сгоден прицел за меча или копието, или стрелата на българина — това беше мигът, когато нападателят трябваше да прекрачи, да стъпи на стената, между зъберите й, от своята стълба, той се криеше зад щита си, но широкият щит не винаги можеше да го запази.