Димитър Талев - Погибел

Вторият Василий поведе войската си по големия път край Струма, като го заварди добре, за да не бъде изненадан от Самуила някъде по теснините. Той се задържа по-дълго време в Сер, а оттам зави по пътя за Цариград, но се спря в Мосинопол 10 10 Мосинопол — тогавашен град близу до сегашния Гюмюрджина. .

Премислил бе василевсът всяка своя стъпка при тоя продължителен поход от Цариград през Плъвдив и Средец до Сер и Мосинопол. Тук беше той и на стража, докато неговият протоспатарий Никифор Ксифий завладяваше северните и източните предели на България, тук и винаги наблизу, за да му се притече на помощ, ако стане нужда. Обмислено беше и връщането на василевса от Сер към Мосинопол — той не се отправи към Солун, а назад, към Мосинопол, за да заблуди българския цар, че се връща уж в столицата си. И остана той тук до пролетта на другата година.

Още през първите пролетни дни на 1002-та година от север се спуснаха към Мосинопол двадесет хиляди мъже от войските, които бяха под заповедите на патриция Теодоракан и протоспатария Ксифий. Тия двама ромейски пълководци останаха пак там — в Плъвдив и отвъд Маторие гори с по десет тагми войници, за да пазят новозавзетите земи, а Василий се отправи за Солун и оттам към южните предели на България, сега вече с над петдесет хиляди войници.

Василий Втори не споделяше с никого своите намерения и кроежи, но се виждаше, че тоя път той искаше да откъсне от България нейните източни и южни предели и да възстанови своето владичество над Тесалия, Епир и цяла стара Елада. Той тръгна от Мосинопол и Солун с голяма сила, но, сякаш да не предизвиква българския цар, мина Вардара през най-долното му течение, мина южно от вардарските блата и навлезе в долината на Бистрица. Такава беше силата му, че разчистваше с голяма леснина всички пътища пред себе си. Той обсади здраво Верея, отмина нататък и обсади Колидрон, сетне продължи на югозапад и обсади Сервия. Василевсът имаше премного войска и завзе с нея обширни места, но я държеше близу до себе си, понеже се боеше от Самуила.

Кефалия на Верея сега беше войводата Добромир Постой. Той беше женен за племенница на царя, но царят не го обичаше. Добромир се преструваше, пък може би и наистина не забелязваше студенината на царя и самоуверено използуваше роднинската си връзка. Той наричаше Самуила вуйчо, гледаше го с очи на вярно куче и не позволяваше никому да се съмнява в неговата любов и преданост към царя, към цялото му семейство. В царския дворец влизаше като свой човек, търсеше дружбата и на царските деца, дори и на Давида, незаконородения син, като знаеше, че това ще се понрави на царя. Той се караше на царските слуги и навсякъде припомняше, че е царски роднина. Когато не можеше сам да си пробие път до царя, пращаше жена си, която умееше още по-добре да се подмилква пред царските си роднини и да се кара на по-нискостоящите. Така Добромир Постой беше все някъде близу до царя и все някак в неговото внимание, така той стигна до войводски сан, а в час на колебание, сетне пък на привързаност Самуил назначи тъкмо него за кефалия на Верея. Царската племенница, съпругата Добромирова, преди това още сама се бе прогласила за княгиня, макар да беше роднина с царя по втори пояс.

Както всяко нещо у Добромира, неговата роднинска обич и преданост не беше дълбока и силна. Той се хвалеше със своето роднинство, ала когато царят показваше незачитане към своя натрапчив роднина, Добромир ръмжеше злобно и ругаеше царския род на жена си. Разколеба се той в своята преданост към Самуила и когато навлезе в България ромейският василевс.

Тогава се понесе по българската земя злокобна мълва, че идва краят на българското царство; чу я много пъти дори и Самуил, царят български. И всеки я прие според своята доверчнвост или недоверчивост, а най-вече според своята обич или според омразата си към българското царство, към всяко нещо, което прави царството. Самуил прие тая мълва с голяма болка, с мъчителна тревога, но каза с голяма сила — по-голяма и от тревогата, и от болката на сърцето му:

— Не! Царството ни ще пребъде.

Чуха се по цялата българска земя и тия думи на царя, но те не можаха да спрат злата мълва. Стигна тя и до ушите на Добромира. Той много се уплаши, но и много бързо премина уплахата му. Осени го спасителна мисъл и с радост изпълни лековерното му сърце:

— Ами ние ще се поклоним на василевса, щом той е по-силният!

Добромир отиде да сподели тая своя мисъл с жена си: