Димитър Талев - Погибел

Симеон Илица летеше сам пред своите войници, той пръв се вряза в ромейските редици. Около него тутакси настана бъркотия, сетне се разтвори широк кръг, а долу, в нозете на грамадния му кон, бяха изпопадали трима, а може би и повече ромейски ездачи, които стенеха и се превиваха в предсмъртни мъки или се опитваха да изпълзят по-настрана от тежките копита на коня му. Мечът на войводата-великан беше с един лакът по-дълъг от най-дългия меч и стигаше надалеко. В празнините, които разтваряше Илица сред ромейските конници, веднага навличаха български конници, размахали копия и мечове по всички посоки. Други по-малки дружинки български конници и сами проникваха сред ромеите, мушеха и сечеха, разкъсваха и разбъркваха редиците им. Но това беше големият устрем на българите, бяха първи удари. После все по-често и по-бързо техните дружинки биваха обграждали от по-многобройните ромеи, биваха отделяни една от друга и към тях се притискаха, блъскаха се широки вълни от коне и облечени в желязо люде. Обградени от всички страни с гъсти плетища от бляскащи на слънцето оръжия, разпокъсаните български дружинки бързо се тойяха сред диви викове, звън и тропот, докато най-сетне успяха да преминат през ромейската конница едва няколко десетки българи по един, по двама или трима, някои и без коне, та ромеите ги настигаха и ги съсичаха. Успя да премине през византийската конница и войводата им Симеон Илица, по широката пътека, която отваряше е меча си, а не можа да го застигне и ромейска стрела или бърза сулица. Спасилите се български конници се насочиха кьм близките гори, ала никой от ромеите не се спусна да ги преследва. Ромейската конница бързо се подреди, пък и докато още се подреждаше, се обърна срещу българската пехота, която се приближаваше стремително, както се бе засилила отдалеко. Сега нападаше цялата българска войска и всеки български войник се бореше за живота си. Българите трябваше да разчистят пътя пред себе си и да се оттеглят от ромейските полкове. Четирите хиляди българи нападаха един до друг, в гъсти редици и дружпнки, та обградиха и заляха от всички страни ромейските конници, които едва се бяха подредили отново. Едрите ромейски коне не можеха да се движат свободно сред такова гъсто множество, а ездачите трябваше непрекъснато да размахват оръжията си. Като бяха толкова много и се подкарваха едни друг, българите сами се блъскаха в гърдите на ромейските коне, завираха се под тях и промушваха коремите им с мечовете си, дърпаха от ръцете на ромейските войници дългите им копия. Сега пък ромейските конници бяха разпокъсани на малки дружинки сред хилядната българска пехота, която беше стълпена около тях. Все пак те забавиха и пречупиха устрема на българите, докато влязоха в боя и ромейските пехотни дружини, които бяха повече от българските. В същото време се приближаваха насам и други ромейски дружини от тия, които се бяха спрели на пътя, не много далеко от долината, дето ставаше битката. Ромеите ставаха все по-многобройни, но българите виждаха нарастващата опасност и се сражаваха с удвоени сили. В боя се втурна отново Симеон Илица с оцелелите си войници и пак отваряше с огромния си меч широка пътека пред себе си сред редиците на неприятеля. Отдалече го виждаха войниците му и тичаха насърчени към него или след него.

Цялата долинка беше пълна с въоръжени мъже, които се избиваха яростно. Зелените поляни на долината бяха покрити с изпопадали човешки тела и локви кръв, та живите още войници газеха по тях, а един ромеец въртеше на всички страни двурък меч, изправен високо над другите войници — стъпил бе той върху цяло купище трупове. Непрестанно прииждаха нови и нови ромейски дружини — в боя участвуваше вече половината ромейска войска. Българите ставаха все по-малко, все по-често се виждаше да се бие един от тях срещу трима и четирима ромеи, които бързо го сваляха на земята. Когато не след много време няколко разпокъсани дружини български войници, които бяха успели да преминат през ромейското множество, бързаха със сетни сили да се скрият в близките гори, те едва ли бяха повече от хиляда души. Между последните спасили се българи яздеше и войводата им на едрия си кон, гологлав, отпуснал ниско, едва ли не до земята окървавения меч, отпуснал се и той премалял върху високото седло. Гората беше близу и ромеите не се спуснаха да ги преследват, но и колко бяха останали те? Много повече бяха падналите по зелените поляни и победителите се нахвърлиха да ги събличат, да доубиват ранените. Слънцето се бе издигнало по-високо по ведрото небе и пролетният ден бе станал още по-светъл. Ярко се червенееха по зелената трева широките кървави петна.