Димитър Талев - Погибел

— Помощ ни иде! Царят иде с голяма войска! Ето ги, виждат се!

Тия гласове се чуха надалеко по стената и като че ли българите се позадържаха за още един миг, ала после се втурнаха да бягат и не само там, дето напираха ромеите с нови сили, а по цялата крепостна стена и от всички кули около града.

Ромеите навлязоха във Воден на широки потоци от всичките му врати, влезе с тях и василевсът им.

Вторият Василий отиде най-напред и докато беше още във воинските си доспехи в голямата патриаршеска църква заедно с всички свои по-първи челници. Свещениците, които вървяха с войската му, също и тримата ромейски свещеници във Воден отслужиха тук тържествен молебен.

Когато след молебена и вече по здрач Василий излезе на стъгдата пред патриаршеската църква, изрече с ясен глас:

— От днес тоя мой град ще се нарича Едеса. — И след това попита: — А къде е българският княз, който го защитаваше, къде е също и българският войвода?

Казаха му, че не са намерени нито между убитите, нито между пленените българи тия двама техни велможи. Тогава пред василевса застана воденският протойерей и го гледаше с най-голяма почит и любов: старият свещеник не можеше да допусне, че има някъде по-умен и по-справедлив човек от василевса. Свещеническият му сан не позволяваше да пада на колена пред земния цар, но той заговори с разтреперано сърце и с надежда също, че слага съдбата на щерка си Махи в ръцете на най-справедливия съдник и повелител:

— Българският войвода Драгшан, допреди малко войвода на тоя град, е в моя дом. — Макар и толкова близу до всемогъщия василевс, наоколо, между неговите приближени и между всички, които се бяха насъбрали тук, се дигна шумна врява. Вторият Василий махна с ръка и всички замлъкнаха отново, продължи да говори само протойереят: — Той е годеник на моята дъщеря Андромаха и ще се жени за нея.

Дебелите вежди на Василия се присвиха, но още по-страшен беше гласът му:

— Как си допуснал, отец, дъщеря ти да се свърже с такъв човек!

— Смили се над мене, твое свето царство — затрепера сега и гласът на стария човек: — Смили се и послушай бащинската ми молба. Аз съм чист ромей и божи служител и няма да измамя своя василевс. Войводата Драгшан е човек с добро сърце. Каквото е вършил против тебе, вършил го е като войник на българския цар. Православната наша църква ще го освободи от връзката му с българския цар и ще го свърже с клетва за вярност на твое свето царство, ако ти пожелаеш и повелиш.

Василевсът попита:

— А ти от негово име ли говориш, или от свое име?

— От свое име говоря, но войводата е добродушен мъж и ще ти се подчини.

Василий не пожела да говори повече с протойерея. Той се обърна към един от своите протокелиоти и каза:

— Да се задържи българският войвода и да се доведе при мене.

В двора на протойерея нахълтаха ромейски войници. Драгшан се изненада — той мислеше, че се е скрил добре в дома на ромейския протойерей, който го издаде, като мислеше да го спаси. Младият войвода излезе с меча си в двора и се би с ромеите, докато си отвори път. Той избяга на улицата, но из Воден имаше толкова много ромейски войници, че не можа вече да се скрие никъде въпреки настъпилата нощ. Драгшан уби неколцина от преследвачите си и успя на два пъти да си отвори път, но най-после ромеите го заловиха, отнеха меча му и го вързаха с въже.

Изведоха го пред василевса на другия ден. Драгшан бе изправил високо младата си глава, лицето му беше озарено от усмивка, сякаш това, което ставаше с него, го развеселяваше. През нощта ромейските войници бяха смъкнали от него войводските му доспехи и знаци, разкъсали бяха и ризата му дори, изули бяха и обущата му, но той застана гордо пред Василия с широките си разголени гърди. Плененият войвода гледаше дръзко строгото лице на василевса и заговори преди него:

— Довеждат ме при тебе като презрян тат, но аз съм войник, царю на ромеите!

Василевсът се разгневи много повече от голямата надменност на българина, нежели когато видя с очите си как буйната воденска река влачеше откъм града ромейски трупове. И той още в същия миг реши съдбата на младия воин, но се въздържа в своята ярост, за да не накърни царското си величие. Само големите му очи леко се изблещиха и мургавото му лице потъмня още повече от нахлулата кръв. Той не знаеше български и с това показа своето презрение към чужденеца, че не поиска да преведат на ромейски неговите думи, а сам го попита, гледайки някъде встрани:

— Не искаш ли да влезеш в моята войска? Дойде да ме помоли бащата на годеницата ти.