Димитър Талев - Погибел

Князът не говори много за щастливия си лов, пък и много не го разпитваха, а Ирина и нищо не продума. Той все така скромно помоли царя да му позволи да покани неколцина свои приятели на вечеря и само това добави:

— Младата мечка е хубава за ядене. Затлъстяла е сега, пред зимния си сън.

За вечерята Владислав покани не най-добрите си приятели, доколкото ги имаше, но повече ония, пред които Ирина Радомирова каза, че някоя мечка може да го лапне поради не много едрия му ръст. На трапезата бяха наслагани гозби от младо мечо месо. Говори се пак за мечки и Владислав разказа как бе убил двата звяра. Когато Ирина и другите жени станаха да преминат в женското отделение, слуги донесоха и сложиха пред нозете й кожите на двете мечки, изработени набързо, но изкусно за постилки на пода. Владислав се поклони отдалеко и рече:

— Повели, светла княгиньо, приеми ги. Не можаха да ме налапат мечките, макар да бяха две.

Ирина се усмихна, попримига с очи, а наоколо всички се умълчаха да чуят отговора й. Тя се поклони по ромейски:

— Благодарна съм ти за дара, светли княже. Ще тойлят те нозете ми през зимата. Ние всички тук чухме и разказа ти как си убил двете страшни мечки. И сме удивени от твоята смелост, само че… Само че за разказите на ловците винаги са нужни свидетели. Ловците обичат да си правят шеги, колкото и да са изкусни и смели.

Зашумяха всички гости, чу се и смях. Засмя се весело и Владислав, за да прикрие по-добре гнева си към присмехулницата.

Рано на другата пролет Василий Втори пак дигна голяма войска срещу България. И веднага щом премина кръстойътя между Дългата стена й град Цурул 13 13 Цурул — град Чорлу. , където се разклоняват пътищата за Одрин и Плъвдив, за Мосинопол и Солун, и се насочи по пътя за Одрин, цар Самуил също се дигна от Обител с цялата си войска и се премести в Скопйе и околностите му. Самуил тоя път изпрати повече люде да следят още по-зорко движенията на ромейската войска; Василий бе ударил един път на север, един път на юг и сега царят го очакваше да се насочи право към сърцето на България. Това очакваше Самуил, но не се учуди, когато Василий за доста късо време мина през Плъвдив, мина и край Средец и през един от западните проходи на Маторие гори навлезе в западната част на Горна Мизия. Той се спря чак при Бъдин и го обсади; по тия западни български места ромейска войска не беше стъпвала още от времето преди Аспаруха. Бъдин беше голям град и яка крепост на Дунава, седалище и на епископ, но ясно беше, че не можеше да бъде единствена цел на василевса, при все че премина той нататък с цялата си войска. С тоя свой поход вторият Василий посягаше надалеко, за да обхване България по-нашироко.

Василевсът се спря при Бъдин с една част от войската си, а по-голямата й част остави на прехрана в западна Горна Мизия и най-вече около проходите през тая част на Маторие гори, които хвана здраво, за да се пази от Самуила. Той се надяваше, че не ще се бави много по тия места, но се задържа при Бъдин много по-дълго, отколкото бе мислил.

Обсадата на тоя град се извърши, както и всички други обсади на ромейската войска — с жива сила, с обсадни и защитни уреди. Като преспаха спокойно цяла една нощ след обсаждането, рано на другия ден, както винаги, ромеите предприеха общо нападение срещу българския град. Те забелязаха още в самото начало на нападението, че на много места по стените и кулите на обсадения град, току зад високите зъбери, се надигаха гъсти пушъци, полъхваше оттам някаква остра миризма. И когато първите ромеи се покатериха по стълбите, струпаха се по площадките на прилепилите се до стените обсадни кули и се готвеха да стъпят върху самите стени, изеднаж българите започнаха да плискат върху тях, сред синкави пушъци и бяла пара, гъсти струи нагорещена, кипнала смола.

Надигнаха се нечовешки викове и сТойове от непоносими болки и ужас, по площадките на обсадните кули настина голяма бъркотия, също и по изправените на стените стълби, изпопадаха мнозина от ромейските войници по тях, а някои и сами се хвърляха долу, обезумели от болки и страх. Черната и гъста нагорещена смола беше като течен огън, който се залепваше по тях и бързо разяждаше облеклото им, месата им, прегаряше ръцете им, лицата, очите, стичаше се по железните им доспехи, капеше по нозете им. В уплахата си някои я бръскаха от себе си с голи ръце, тя се размазваше още по-нашироко, впиваше се като жива в голата кожа на ръцете и бързо я прояждаше. А българите не преставаха да притичват до почернелите медни котли и да плискат срещу нападателите горещата смола на гъсти, провлечени струи.