Ноел Анри - Защото ме обичаш…

— Направете го — казва той. — Никой не ви пречи, господин докторе.

— Мислите ли, че няма да ми повярват?

— Точно така. Отгатнахте.

— Имам доказателства.

— Не — казва баронът и с бързо движение измъква от ръката листчето.

Докторът се опитва да се хвърли върху него. С едно движение баронът го спира.

— Недостойно е за вас и за мене да се бием като хамали, докторе… Пък и аз съм по-силният. Опитът ви да ми отнемете листчето е безполезен.

Фроман отново се задушава.

— Ако имахте малко повече ум, хер доктор — продължава баронът. — щяхте да пазите това листче като неоспоримо доказателство и за нищо на света не бихте ми открили онова, което знаете. Но вие вършите обратното. Непосредствено под влияние на вашето възмущение вие ми го показвате. Как! Да сте на такава възраст вече и да не можете да се владеете!

— Вие сте изобличен, загубен сте, барон фон Вайзефорт.

— Казах ви вече, идете да разкажете нашата малка история. Никой не ще ви вярва или по-скоро никой не ще желае да ви повярва. Така ще е по-удобно. Всичко е гнило тук. А сега имам работа. Излезте! Освободете ме от неприятната гледка на вашата дребнобуржоазна душа без въображение… Довиждане.

— Довиждане, господин барон. Поведението ви би накарало вашия славен дядо да се обърне в гроба.

Баронът се изправя с цялата си надменност.

— Не се тревожете за дядо ми. Познавам го по-добре от вас. Той обичаше родината си като мен и не вярвам да е недоволен от внука си.

Докторът гледа барона ужасен, после се хваща отчаян за главата и се втурва навън.

Баронът остава замислен един миг. Натиска едно копче, което се намира на бюрото му.

Почти веднага се чува гласът на Волф Грюн.

— Да, господин барон?…

— Ти Ли си Волф?

— Да господин барон.

— Докторът си отиде. Той не е добре… Има треска. Погрижи се за него, не го оставяй, докато не се успокои. Разбра ли ме?

— Да, господин барон. Днес, точно днес? Не можеше ли да почака още няколко часа?

— Направи каквото ти казах. Така е може би по-добре. Поне знае какво го очаква. Разчитам на теб.

— Добре. Слушам, господин барон.

Баронът натиска отново копчето. В този миг той забелязва Фредерика. Едва сдържа учудването си.

Прави, те се изглеждат един друг, двамата еднакво бледи и треперещи.

— Ти тук ли беше?… Бях те забравил.

Той се приближава и я прегръща. Надвесен над нея, впива поглед в очите й. Какво е разбрала? Доколко е разбрала?

Фредерика не отклонява погледа си, този поглед, в който той се губи. Тя успява да се усмихне, както се усмихва призрак.

— Не се мъчи повече да отгатваш. Карл-Стефан, аз зная. Силно вълнение разтърсва тялото на барона.

— Знаеш? Какво знаеш?

— Зная ролята, която играеш във Франция.

— Каква роля?

— Ти сигурно си главният шеф на петата колона. Той е блед, но не повече от нея.

— Откога знаеш това?

— От онази нощ, когато те видях пред вратата на салона, отпуснат върху работната маса; помислих, че си убит, и изтичах да ти се притека на помощ… Видях, че това не беше ти, а един автомат. Лесно беше да разбера останалото. Това се случи няколко дни след заминаването на оркестъра.

Баронът е сразен не толкова от това разкритие, колкото от обстоятелството, че е имала силата да се прикрива по такъв удивителен начин. Той, който се гордее, че нищо не може да избегне от неговата наблюдателност, от свръхчовешката му проницателност, нищо не е отгатнал, нищо не е почувствувал. Той, който мислеше, че я познава!

— И ти не прояви нищо? Коя си ти? Или по-скоро кой съм аз, който нищо не подозирах?

— Дори и да не знаех за съществуването на автомата, мислиш ли, че нищо не бих отгатнала? Други неща щяха да ми отворят очите. Любовта не е сляпа, о, не!

— Защо не си ми казала нищо?

— Исках да те покоря, исках да ме обикнеш повече от своя собствен живот, повече от самия себе си, повече от собствената си дума.

— Обичам те безумно — каза той, притискайки я страстно към себе си.

— Не исках да ти говоря, преди да ми принадлежиш напълно, преди да ти стана необходима, за да мога да настоя пред теб да се откажеш от делото. Да, аз искам това. Аз искам да се откажеш от мечтата си, от плана си, от самия себе си.

Баронът е като гръмнат. Той не сънува! Той не бълнува!

— Какво казваш?

— Искам да се откажеш от дейността си. Изгори всичко, унищожи всичко, забрави всичко, бягай — казва Фредерика, треперейки цялата.

Баронът я отблъсва грубо. Тя залита и едва се задържа, за да не падне.

— Ти не знаеш какво приказваш — казва той троснато. — Защо да изоставя всичко?