И като през страшната нощ, когато откри тайната на барона. Фредерика се чувствува ту отмаляла, ту обхваната от силна възбуда, която ужасно разтърсва тялото й.
На другия ден, влизайки в стаята й, Сузана я намира заспала, с глава, отпусната върху ръката, облегната на пианото, допряла лицето си до люляковото клонче.
Тя я взема, съблича я и я поставя на леглото, Фредерика поклаща глава. Не се знае дали я порицава, дали я съжалява или завижда. Люляковото клонче поставя в една ваза. Когато се връща, то е изчезнало. Фредерика го е затворила в едно сандъче, където е заключила и кърпичката на барона.
Отново Фредерика свири за барона в залата за музика, чиято врата е полуотворена. Навън е лунна нощ. Прозорците към терасата са отворени. Долавя се тихият шепот на водата във френската градина. Черешите почват да цъфтят. Скоро ще дойде ред на люляка. Паркът е изпълнен с някакъв копнеж.
Фредерика свири Бах… В съседната стая се чува скърцането на перо върху хартия, шумоленето на листове, които се обръщат. Кой е в тази стая, украсена с един безценен глобус, върху който всички столици са означени със скъпоценни камъни, а Берлин с диамант, защото трябва да стане столица на света? Дали е сам баронът, или неговият двойник — автоматът със стъклените очи, които си приличат като две капки вода?
Дали е излязъл по някоя тайнствена работа, която може да му причини неприятности, поради което е измислил това алиби? При тази мисъл тя неволно потръпва.
Да можеше да узнае, но как да узнае? Да отиде да види? Да установи това със собствените си очи? Не смее вече. Достатъчно го е дебнала. Внезапно й хрумва нещо, което тя веднага прилага в действие.
Започва да свири малката прелюдия №8, с която пропадна на конкурса на дружеството за старинна музика и която я беше довела в Бодезер. За пръв път оттогава се осмелява да го изсвири. Дързостта й се струва безгранична. Сърцето й бие силно. Тя разкрива чувствата си. Малкият прелюд не трае една минута. Каква кристална чистота, какво неизказано блаженство в тази минута, която граничи с вечността.
Когато повдига очи, баронът е там, прав пред вратата. Той е блед, лицето му е променено, напрегнато от някакво скрито вълнение. Той среща погледа на Фредерика, широко разтворените й очи, блуждаещи, измъчени, възторжени. Тръгва към нея. Тя е станала от пианото и почва да се отдръпва, докато се удря в стената. Той е вече до нея. Тя трепери с цялото си същество, очите й се пълнят със сълзи, които бликват и почват да текат по бузите й неудържимо. Той я прегръща страстно, навежда лице към нейното и я съзерцава. Тя обвива ръце около шията му и се притиска до него. Горящите устни на барона изсушават сълзите й.
Фредерика излиза, връща се, свири, разхожда се, цялото й същество е крайно възбудено. Тя е обладана всецяло от едно страстно чувство, нервите й са само обтегнати, нищо не е в състояние да сломи енергията й. За да не издаде тайната си, за да намери сили да мълчи, когато е в обятията на Карл-Стефан, тя мисли за поразителните открития през последните седмици и това й дава сили, за да живее. Може всичко да избърши. Всичко да рискува, Всичко да предприема. Знае, че животът й, който напомня прекалено изопната струна, може да бъде прекъснат всеки миг, знае, че нещо съвсем незначително може да доведе до катастрофа. Трябва само да внимава. Никакво нещастие няма да се случи. Трябва да се подготви за всичко и да пази хладнокръвие. Често се учудва как не се издава. Живее в един омагьосан кръг, в състояние на самнамбулизъм, сякаш сънува наяве и има халюцинации.
— Кой те е възпитал? — питаше баронът, наведен над нея. Тя отговаряше. — Възпитала те е точно за мен, за моето щастие — казваше той. — Ако зависеше от мен, не бих желал да бъдеш друга. Обичам възпитателката ти. Бих се влюбил в нея.
Неуморно той разпитваше Фредерика за детството й. Тя му разказваше, че е намерено дете. Обстоятелството, че е намерено дете, очароваше барона, защото, казваше той, въображението може да работи безспирно, като се старае да разбули тайната на произхода й. Може би тя е принцеса или дъщеря на бедни хора. Колкото се отнася до него, той би предпочел да е родена от бедни хора, защото чудото, което представляваше с цялата си личност, добиваше още по-голям блясък. Тя му обясняваше защо госпожица Илзен я беше нарекла Фредерика и какви усилия трябваше да прави при пристигането си в Бодезер, за да не се разплаче, когато той беше обяснил на доктора защо французите могат да наричат дъщерите си така. И сълзите, които беше успяла да задържи тогава, сега се търкаляха по страните й; баронът ги пресушаваше с целувките си.
Читать дальше