Ноел Анри - Защото ме обичаш…

— О! — отвръща Фредерика, която бе чакала този миг цялата вечер и се бе отчаяла, че няма да дойде, — о, съжалявам много. Не желаех да служа като манекен на един човек, който иска да блесне пред хората с общественото си положение или с артистичния си вкус!

Но в момента, когато произнася това, една мисъл проблясва като мълния в съзнанието й: това не е истинската причина, поради която тя бе отказала. Това е само предлог. Бе отказала, защото не можеше да приеме нещо от него, от него, шефа на петата колона във франция.

— Щастлив съм — казва баронът, — че вие сте отказали не поради съблюдаване на някакви буржоазни условности.

Той стои пред нея с ръце на гърба, надвишава я с главата и раменете си и я гледа с блестящ поглед и нежна, подигравателна усмивка.

Фредерика диша бързо. Уханието на клончето бял люляк достига до нея на талази и тя чувствува, че губи съзнание.

— И каква кокетка сте! — продължава баронът. — Поставихте ме не изпитание. Подобно на пепеляшка искате да се скриете под скъсани дрехи и същевременно с туптящо сърце чакате онзи, който сред равнодушната и сляпа тълпа ще се спре и ще ви разпознае въпреки дрехите и ще ви отнесе като най-скъпоценното нещо на земята!

Като я изглежда от горе до долу и от долу до горе с един проницателен поглед, от който тя се чувствува като върху нажежени въглени, той продължава да говори бавно, като се спира на всяка дума:

— Това палто… Тази баретка… Тези обувки… тези чорапи… и тези ръкавици преди всичко… са един шедьовър в случая, който аз имах цялата възможност да преценя… Истински находки… И какъв трогателен вид, нежен, който моли да бъде покровителствувай… Да, едно изтънчено кокетство, от което биха се изчервили ангелите, а дяволът би се възхитил. Много съм ви благодарен за удоволствието, което ми доставихте, много, много съм ви благодарен!

Остава няколко секунди с поглед, впит в нейните очи, и тези няколко секунди изглеждат цяла вечност; после, сякаш дошъл на себе си, той позвънява. Краген се явява с бавни и тържествени стъпки, отива до масата, взема свещника и почва да изкачва голямото стълбище.

Фредерика разбира, че трябва да се оттегли. Тя става. Баронът взема бялото люляково клонче, настига я в подножието на стълбата, хваща я за лакътя и се качва с нея, говорейки:

— Миналия ден ви поисках извинение. Отдавна исках да ви говоря, за да ви кажа мисълта си. Това беше един много обикновен барон фон Вайзефорт, който ви поиска извинение, един възпитан, учтив, културен барон фон Вайзефорт. Един друг барон фон Вайзефорт, или един от бароните фон Вайзефорт, истинският, не ви иска извинение. Той е щастлив, доволен от това, което ви е сторил…

Спира се. Стигнали са до вратата на Фредерика. Краген чака малко встрани, с невъзмутим вид.

Баронът обгръща Фредерика с поглед, който я изпълва с ужас. Подава й бялото люляково клонче. Тя го взема и го мирише.

— Какъв аромат! — казва със захлас.

— Да, ако този люляк растеше в ада, не бих се поколебал да сляза и да го помириша.

— Адът, значи аз съм адът? — отговаря Фредерика.

— Ако сте ад, то тогава адът ще бъде рай. Изплашена от изражението му, Фредерика избързва да влезе в стаята си, затваря вратата и се обляга на нея, задъхвайки се.

Баронът не се опитва да я последва. Той остава за миг пред тази врата с вперени в нея очи. Краген го гледа, вцепенен и неподвижен. Олицетворение на самата преданост. Баронът се усмихва, прави едно небрежно движение с ръка на своя доверен човек и се отдалечава в галерията.

Фредерика съзерцава люляковото клонче, притиска го към бузата си и вдишва страстно аромата му.

Обича ме, мисли тя, обича ме… Да, той е ненавистен и прекрасен. Той не се страхува от нищо, дори и да се покаже пред хората с едно младо момиче, облечено като беднячка. Той е дързък. Не зачита нищо. Нищо не го спира, и особено общественото мнение. Каквото и да прави, той никога няма да бъде дребнав. Винаги ще бъде голям.

Тя страстно се възхищава от него, обича го, обожава го.

Чува своята благодетелка да говори за мъжете от съвременната епоха и да ги сразява с презрението си. Липсва величие, казваше тя. Подлеци, донжуановци на дребно, суетни глупаци, в най-добрия случай, нищожни добри хорица, задоволяващи се с малко пари, малко власт и банални любовни приключения.

О, баронът е истински мъж! Госпожица Леополдина не би могла да отрече това. Тя би могла да го убие може би, но не би могла да отрече, че е истински мъж, наистина не би могла да стори това.