Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Очите на Фредерика проникват като две ослепителни светлини чак в сърцето му. Той почти не може да ги понася. Те го изгарят, влудяват го.

— Защото ме обичаш и защото аз те моля за това.

За пръв път в живота си баронът мисли, че ще загуби ума си.

— Това е безумие — казва той, — ти си луда.

— Не, не съм луда, знаеш добре. Ако ме обичаш, откажисе.

— Ти си луда — повтаря той извън себе си, с разкривенолице.

— Не желаеш ли?

Той избухва в смях. При звука на този смях Фредерика чувствува, че умира.

— Никога! — казва той. — Не може да се поиска от един артист да пожертвува петото си действие.

Сълзи бликат в очите на Фредерика. Тя не може да се владее вече.

— Ако не го сториш, ти си подлец. Да изоставиш каузата си, значи сам да се погубиш, а ти се боиш да се погубиш. Подлец, страхливец, заешко сърце. Ето какво си! Боиш се от пропастта. Боиш се от бездната.

Всяка дума, която Фредерика произнася, удря върху гордостта на барона. Той я гледа със страшно лице. Дали ще я убие? Не, той се овладява, обръща се и се отправя към вратата.

Фредерика го гледа и изведнъж се спуска към него, успява да застане между него и вратата. Тя плаче с цялата си душа.

— Карл-Стефан, ако не ме обичаш вече, ще умра.

Той не може да устои. Грабва я отново в обятията си и я обсипва с целувки и ласки.

— Никога, никога няма да те оставя.

— Напразно се противиш — казва тя умолително. — Накрая ще бъдеш победен. По-добре е да се откажеш още сега. Защото по-късно и без това ще бъдеш принуден да го сториш и тогава ще бъде по-зле, отколкото сега.

— Мълчи, Фредерика — казва той. — Ще дойдеш ли тази вечер?

— Ще дойда.

— Ще свириш ли?

— Да, ще свиря.

— Добре тогава, върви, върви да се приготвиш.

Но той не може да я пусне да върви, целува я, притиска я до себе си, сякаш някакъв неясен инстинкт му казва, че това е за последен път, че ще я загуби завинаги!

Тази вечер Театърът на Бодезер е препълнен с най-отбрана публика. Няма нито едно свободно място. Виждат се много генерали, офицери от генералния щаб, министри, висши чиновници, индустриалци, най-видните представители на френската аристокрация, красиви знаменити жени. Местата, чиято цена представлява цяло богатство, бяха предварително ангажирани по личната покана на барон фон Вайзефорт. За да се сдобият с тях, хората прибягваха до унижение. Целият приход трябваше да бъде внесен в помощната каса на политическите емигранти от всички страни, завладени от Оста.

Париж присъствува, тласнат по-скоро от желанието да види и чуе Фредерика Илзен, отколкото поради патриотична солидарност. Тази непозната възбужда любопитство. Коя е? Осведомяват се. Една пианистка, която е пропаднала на конкурса на френското дружество за старинна музика, на който свирила някаква дреболия. Спомнят си сега. Мълвата твърди, че тя е последната победа на барон фон Вайзефорт, и това удвоява интереса. Той я чул на конкурса и въпреки шумното й проваляне я ангажирал като пианистка в Бодезер; сега той й доверява ролята на солисткав един от своите концерти, В който вземат участие само първостепенни артисти. Баронът е известен с взискателния си вкус. Никога изборът му не е бил оспорван. Той се е наложил от само себе си. Дали благодарение на своя усет е можел да открие у безличното момиченце истинския гений, незабелязан от взискателния и обработен слух на журито, или пък силата на зараждащото се и неотразимо чувство го е правела нечувствителен към музиката? Мъчно би могло да се отговори на този въпрос.

Първите поканени пристигат в единадесет часа. Баронът ги приема в салоните на замъка, където са приготвени закуски. След дългия път с автомобил гостите са доволни, че могат да се подкрепят и освежат. Привлечени от очарователното държане и разговора на барона, хората не забелязват, че времето напредва. Фредерика Илзен е невидима: „Той не я показва, крие я“ — мислят гостите, сръчен е, умее да създава ефекти като добър режисьор.

Най-сетне се чува продължителен звън. Баронът кани гостите да го последват. Вратите на театъра се отварят. От всички страни се чуват възклицания на учудване и възхищение. Залата блести от светлини. Тя е осветена от свещи, окичена с бял люляк, момина сълза и черешови клончета, наредени с голям вкус. Ароматът, който лъха от полуотворените чашки на цветовете, се носи из въздуха, остър, опияняващ.

Музикантите се събират и нареждат, както по времето на Бах и Моцарт. Настройват инструментите си. Триножниците също така са осветени със свещи. Един голям роял заема предната част на сцената.