О. Хенри - Нека премеря пулса Ви

— Докторе, имам цироза на сърцето, уплътнени артерии, неврастения, неврит, остри смущения в храносмилането и подобрение. Решил съм да спазвам строга диета. Освен това ще взимам хладка вана през нощта и студена сутринта. Ще се стремя да бъда жизнерадостен и да насочвам мисълта си към приятни теми. По отношение на лекарствата възнамерявам да вземам хапчета фосфор три пъти дневно, за предпочитане след храна, както и тоник, съставен от тинктури от тинтява, хининова кора и кардамомово съединение. Във всяка лъжица от това ще добавям тинктура от nux vomica — в началото по една капка и всеки ден ще увеличавам с по една, докато достигна максималната доза. Ще използвам капкомер, който може да се осигури на смешна цена във всяка аптека. Довиждане.

Взех си шапката и излязох. След като затворих вратата, си спомних нещо, което бях забравил да кажа. Отворих пак. Докторът не беше помръднал от мястото си, но потръпна нервно, когато ме видя отново.

— Забравих да добавя — казах аз, — че ще си осигуря пълна почивка и движение.

След тази консултация се почувствах много по-добре. Съзнанието ми повторно бе обзето от мисълта, че съм безнадеждно болен и това ми доставяше такова задоволство, че за малко отново да изпадна в мрачното си вцепенение. За неврастеника няма нищо по-тревожно от това да почувства, че започва да се подобрява и да става жизнерадостен.

Джон ме проследи с внимателен поглед. След като бях проявил такъв интерес към неговата Бяла орпингтонска кокошка, той направи всичко, което беше по силите му да отвлече мисълта ми и много грижливо започна да заключва курника си през нощта. Постепенно тонизиращият планински въздух, питателната храна и ежедневните разходки сред хълмовете до такава степен развихриха страданието ми, че аз станах съвсем унил и бях обзет от пълно отчаяние. Чух за някакъв провинциален лекар, който живеел в близката планина. Посетих го и му разказах цялата история. Той беше човек на възраст, със сива брада и ясни сини очи, обкръжени със ситни бръчици. Носеше ръчно ушит костюм от сив памучен плат.

С цел икономия на време сам поставих диагнозата на заболяването си, докоснах нос с десен показалец, чукнах се под капачката на коляното тъй че кракът ми да подритне, прислушах си гърдите, показах си езика и попитах доктора за цената на гробните места в Пайнвил.

Той си запали лулата и ме съзерцава безмълвно близо три минути.

— Братко — каза ми след известно време, — ти си ужасно зле. Има някакъв шанс да се измъкнеш, но е минимален.

— Какво може да ми е? — попитах аз напрегнато. — Гълтах арсеник със злато, nux vomica, правих упражнения, хидротерапевтични бани, осигурих си отдих, вълнения, кодеин и амонячна киселина. Има ли още нещо във фармакопеята 7 7 Сборник от правила и стандарти за лекарствени вещества и суровини, задължителни за всички, свързани с производството и пласмента на лекарства, бел.пр. , което да не съм пробвал?

— Някъде из тези планини — отвърна лекарят, — расте едно биле… биле с цвят… което ще те излекува. Комай то единствено има силата да го стори. Има го откакто свят светува, но напоследък расте нарядко и трудно се намира. Двамата с теб ще трябва да го дирим. В момента не съм зает с действаща практика. С годините все повече се откъсвам, но ще се заема с твоя случай. Ще трябва да идваш всеки ден след обяд и да ми помагаш да търсим това растение, докато го открием. Градските доктори може и да знаят много за новите постижения на науката, но хабер си нямат от лековете, които Природата носи в дисагите си.

И така, всеки ден двамата с възрастния доктор търсехме животворното растение из хълмовете и долините на Блу Ридж. Заедно се катерехме по склонове, така хлъзгави от нападалите есенни листа, че трябваше да се ловим за всяка клонка и стрък, за да не паднем. Бродехме из дебри и клисури, потънали до гърди в лавър и папрат; мили наред следвахме брега на планински потоци, криволичехме като индианци из гъсталаци от борове — край пътища, реки, по склонове на хълмове и планини все търсехме чудодейното растение.

Както каза възрастният лекар, вероятно вече бе станало твърде рядко и се намираше трудно. Но ние не се отказвахме от нашето дирене. Дни наред се спускахме в долини, изкачвахме височини и прекосявахме плата в търсене на дивното биле. Отраснал в планината, докторът сякаш никога не се уморяваше. А аз често се прибирах вкъщи твърде изтощен да правя каквото и да било, освен да се строполя в леглото и да спя непробудно до сутринта. Така живяхме един месец.