О. Хенри: Нека премеря пулса Ви

После изведнъж си спомних, че трябва да дишам чист въздух и да се движа. Тъй че се спуснах на юг и отидох у Джон. Джон ми е близък роднина по решение на един свещеник, застанал с малка книга в ръце насред купол от хризантеми, докато сто хиляди души гледат. Джон имаше къща в провинцията на седем мили от Пайнвил. Тя се намираше на високо, на върха на Блу Ридж — положение твърде извисено, за да бъде въвлечена във въпросния спор. Джон е слюда, която е по-ценна и чиста от златото.

Той ме посрещна в Пайнвил и ние взехме трамвая до дома му, представляващ голяма самотна постройка на хълм, заобиколен от стотици планини. Слязохме на малката му частна гаричка, където семейството на Джон и Амарилис 5 5 Едногодишно луковично градинско растение; име на овчарка от „Еклоги“ на Вергилий, бел.пр. ни посрещнаха и поздравиха с добре дошли. Амарилис ме погледна леко разтревожено.

Един заек пристигна, подскачайки през хълма между нас и къщата. Аз пуснах куфара си на земята и хукнах след него. Тичах като обезумял двайсетина ярда, но той внезапно се скри от погледа ми и тогава аз седнах на тревата и заплаках безутешно.

— Вече не мога да хващам зайци — ридаех. — Няма вече никаква полза от мен на този свят. Все едно че съм мъртъв!

— О, какво има… какво се е случило, братко Джон? — чух да пита Амарилис.

— Нервите му са малко обтегнати — отвърна брат Джон по своя благ начин. — Не се тревожи. Изправи се, преследвачо на зайци, и ела в къщата преди курабийките да са изстинали.

Беше почти здрач и планините благородно се приближиха до описанията на госпожа Мърфри за тях.

Скоро след вечеря обявих, че по мое мнение мога да спя в продължение на година-две, включително и през всички официални празници. Тъй че бях отведен в една стая, голяма и хладна като цветна градина, където имаше легло, широко колкото морава. Скоро останалата челяд на къщата се оттегли и плащът на безмълвието ни обгърна.

От години не бях чувал звука на тишината. Тя бе съвършена. Надигнах се на лакът и се заслушах. Заспи! Помислих си, че само ако мога да чуя как премигва някоя звездичка или как стрък трева остри своите ръбчета, ще съумея да се успокоя и да постигна покой. Стори ми се веднъж, че чух звук като от платно на лодка, което се ветрее на нежния бриз, но реших, че е просто кабърче в килима. Все пак продължих да се вслушвам.

Внезапно някаква окъсняла птичка кацна на перваза на прозореца и с глас, който безспорно считаше за сънен, започна да издава звука, превеждан по принцип като „Пию!“

Аз подскочих във въздуха.

— Ей, какво става там долу? — извика Джон от стаята си, която се намираше точно над моята.

— О, нищо — отвърнах аз, — освен че случайно си блъснах главата в тавана.

На следното утро излязох на портата и отправих поглед към планините. В полезрението ми попаднаха четиридесет и седем. Потръпнах, влязох в огромната всекидневна на къщата, избрах си „Семейна медицинска практика“ на Панкоуст от една библиотека и се зачетох. Джон пристигна, взе ми книгата и ме изведе навън. Той имаше ферма от близо триста акра 6 6 Мярка за повърхност = 4046 кв.м., бел.пр. с обичайните подробности като хамбари, мулета, селяни и брани с три счупени предни зъба. Бях виждал такива неща в детството си и сърцето ми се сви.

Тогава Джон заговори за люцерна и аз веднага се разведрих отново.

— О, да — казах, — тя не беше ли в хора на… чакай да видим…

— Зелена на цвят — поясни Джон, — нежна и крехка и се изорава след първия сезон.

— Знам — обадих се аз, — и тревата расте отгоре й.

— Точно така — каза Джон. — Все пак имаш някаква представа от земеделие.

— Поназнайвам нещичко и за някои земеделци — казах аз, — които със сигурност коса умела някой ден ще покоси.

По обратния път към къщата на пътеката пред нас застана красиво и непознато същество. Аз спрях и безкрайно омаян вперих поглед в него. Джон чакаше търпеливо и си пушеше цигарата. Той е съвременен фермер. След десет минути ми каза:

— Цял ден ли смяташ да стоиш там и да зяпаш онова пиле? Закуската сигурно е готова.

— Пиле ли? — попитах аз.

— Бяла орпингтонска кокошка, ако държиш да бъда съвсем точен.

— Бяла орпингтонска кокошка? — повторих аз с голям интерес.

Домашната птица бавно се отдалечи с грациозно достойнство и аз я последвах като дете — Вълшебния свирач. Джон ми отпусна още пет минути, после ме хвана за ръкава и ме отведе на закуска.

След като постоях там една седмица, взех да ставам все по-тревожен. Спях и се хранех добре и всъщност започвах да се наслаждавам на живота. За човек в моето окаяно положение това беше абсурдно. Затова се промъкнах тайно до трамвайната спирка, взех трамвая за Пайнвил и отидох на преглед при един от най-добрите лекари в града. Вече се бях научил и знаех съвсем точно какво да правя, когато се нуждаех от медицинско лечение. Окачих си шапката на облегалката на един стол и казах припряно: