Артър Хейли - Банкери

Твърденията на Майлс Истън, че е видял Карлос Нунес в банката точно в деня, когато изчезнаха парите, бе чиста измислица. Целта му е била да насочи подозренията към Хуанита.

Жалко копеле такова! Та това беше нечовешко — първо да насочиш обвиненията срещу момичето, а след това да измисляш и още „факти“. Уейнрайт сви дланите си в юмруци, макар да си повтаряше, че не трябва да позволява на чувствата си да взимат връх.

Той трябваше да се владее. Заради оня вече заровен дълбоко в паметта му случай, за който дори не искаше да си спомня. Но ето, че случаят изплува пред него.

Нолан Уейнрайт приближаваше петдесетте. Той се бе появил на този свят в бедняшкия квартал на града и от дете бе разбрал, че животът е против него. Всеки ден водеше битка за оцеляване, а престъпленията — малки и големи — бяха просто начин на живот в неговото обкръжение. През юношеските си години участваше в една банда, чиито членове смятаха, че нарушаването на закона е доказателство за мъжественост.

Както всички момчета, израснали в бедняшките квартали, Нолан винаги бе изпитвал огромното желание да бъде някой, да бъде забелязван по какъвто и да било начин, да освобождава без задръжки вътрешния си гняв. Той нямаше нито опит, нито своя философия, за да обмисли и прецени алтернативите, и затова участието в уличните престъпления му изглеждаше единственият и неизбежен път. Той, обаче, не стигна като повечето от своите връстници до затвора. Дължеше го на късмета си, но и на Бъфалхед Кели.

Бъфалхед беше глуповатият и мързелив, но симпатичен позастарял местен полицай. Той знаеше, че съществуванието на полицая в гетото зависи от едно: никога да не е там, където възниква проблемът, и да се намесва само тогава, когато престъплението става пред очите му. Началниците му се оплакваха, че по брой на арестите той е на последно място в района, ала в замяна на това оттеглянето му в пенсия благополучно се приближаваше с всяка година.

Но ето че младият Нолан Уейнрайт се изпречи точно пред очите на Бъфалхед. Това стана през една нощ, когато бандата се опита да обере един склад, а пустото му ченге съвсем случайно се оказа там. Всички успяха да избягат, с изключение на Уейнрайт, който се спъна и падна в краката на Бъфалхед.

— Ах, ги, глупава, непохватна маймуно — замърмори Бъфалхед, — знаеш ли какви неприятности ми създаваш! Колко хартия трябва да изпиша сега, че да се влача и до съда!

Кели ненавиждаше писмените доклади и явяването в съда Всичко това беше неприятно и отнемаше от свободното време на полицая.

В края на краищата той реши да направи компромис. Вместо да арестува и да праща Уейнрайт в съда, Бъфалхед го отведе още същата нощ в спортната зала на полицейския участък и там, на боксовия ринг му „изби всички дяволи от главата“, както самият той се изрази.

Макар да не получи заповед за арестуване, посинелият Нолан Уейнрайт се опита да отвърне с омраза. Заяви, че ще направи Бъфалхед Кели на кайма и поради тази закана отново се озова в полицейската тренировъчна зала, където получи още няколко „урока“ от Бъфалхед. След време и Уейнрайт си даде сметка, че всичко се е дължало на нуждата да излее гнева си. Той схващаше бързо. Но когато му падна случай Да превърне глупавото, мързеливо чеше в пихтиеста маса, той усети, че няма никакво желание за това. А какво беше учудването му, когато забеляза, че всъщност се е привързал към старчето.

Измина една година. Уейнрайт тренираше бокс, ходеше на училище, и внимаваше да не се забърка в някоя каша. Една нощ Бъфалхед се натъкна на грабеж в бакалски магазин. Както се оказа, изненадата му явно била по-голяма и от изненадата на двамата новоизлюпени гангстери и той със сигурност не би се намесил, тъй като крадците били въоръжени. Според разследването Бъфалхед дори не се опитал да извади револвера си.

В уплахата си единият от крадците бе изстрелял цял пълнител в корема на Бъфалхед.

Новината се разпространи бързо и събра цяла тълпа. И младият Нолан Уейнрайт беше там.

Никога нямаше да забрави тази гледка, тя и сега беше пред очите му: безобидният, добродушен Бъфалхед беше все още в съзнание, стенеше и се гърчеше от болка във влудяваща агония, а кръвта и вътрешностите му бликаха от огромната, смъртоносна рана.

Линейката се забави твърде дълго. Минути преди да пристигне Бъфалхед умря, като до последния си миг крещеше от болка.

Този случай остави завинаги отпечатък върху Нолан Уейнрайт. Но не смъртта на Бъфалхед му подейства така силно. Нито пък залавянето и екзекутирането на крадеца, който бе стрелял, и на неговия съучастник.