Артър Хейли - Банкери

Последва тишина. След това Уейнрайт каза:

— Значи докато провеждахме разпитите в сряда следобед, в които участваше и ти, и докато двамата разговаряхме по-късно същия ден — през цялото това време парите са били у тебе?

— Да — каза Майлс Истън. И като си спомни колко лесно се бе справил, лека усмивка озари лицето му.

Уейнрайт забеляза усмивката. Без да се колебае и като направи само едно-единствено движение напред, той се наведе и удари силно Истън по двете страни на лицето. При първия удар използва разтворената си длан, а при втория — опакото на дланта. Ударите бяха толкова силни, че го заболя ръката. На лицето на Майлс Истън се появиха две червени петна. Той залитна към канапето и от очите му потекоха сълзи.

— Това ти е, за да разбереш, че не виждам нищо смешно в постъпката ти спрямо банката и спрямо госпожа Нунес! Абсолютно нищо смешно! — заяви гневно Уейнрайт.

Той току-що бе научил още нещо: Майлс Истън се страхуваше от физическо насилие. Забеляза, че е вече един часът и каза:

— Следващото нещо, което трябва да направим, са писмените показания. С твоя собствен почерк ще напишеш всичко, което ми разказа.

— Не, няма да го направя! — вяло рече Истън.

— При това положение няма никакъв смисъл да оставам повече тук — сви рамене Уейнрайт. Той посегна към шестте хиляди долара и започна да ги прибира в джобовете си.

— Вие не можете да направите това!

— Така ли? Опитай се да ме спреш. Ще ги върна обратно в банката — в нощния депозитор.

— Но вие не можете да докажете… — Младият мъж замълча, защото се сети — твърде късно — че серийните номера на банкнотите не бяха записани.

— Може би ще успея да докажа, че това са същите пари, които изчезнаха в сряда, а може и да не успея. Във втория случай винаги би могъл да дадеш под съд банката и да си ги вземеш обратно.

— Но те ми трябват днес — замоли се Истън.

— О, разбира се, за да дадеш част от тях на букмейкъра и част на лихваря. Или на момчетата с яки мускули, които ще изпратят. Е, ти би могъл да им разкажеш кой е взел парите, но се съмнявам, че ще те изслушат.

За първи път шефът по сигурността изгледа Истън с язвителна усмивка.

— Ти наистина си в беда — продължи той. — Може би „приятелите“ ти ще дойдат заедно и всеки ще ти счупи по една ръка и един крак. Те са известни с подобни постъпки. Или може би не го знаеш, а?

Панически страх изпълни очите на Истън.

— Знам го. Вие трябва да ми помогнете. Моля ви!

Уейнрайт му отвърна с равен тон:

— Ще си помисля. След като напишеш показанията.

Шефът по сигурността диктуваше, а Истън записваше дума по дума.

Аз, Майлс Бродърик Истън, правя това признание доброволно. Върху мен не е упражняван никакъв натиск. Не е използвано никакво насилие или заплаха с насилие.

Признавам, че откраднах от Първа търговска американска банка сумата от шест хиляди долара в банкноти. Това стана приблизително към 1,30 следобед в сряда.

Взех и скрих парите по следния начин…

Преди около четвърт час, след като Уейнрайт заплаши, че ще си тръгне, Майлс Истън бе напълно сразен и се съгласи да направи писмени признания.

Докато Истън продължаваше да пише самопризнанията си, Уейнрайт се обади на Инес.

През първата седмица на ноември състоянието на Бен Розели се влоши. От деня, в който президентът на банката съобщи за своята неизлечима болест, бяха изминали само четири седмици, но силите му бяха съвсем намалели, а тялото му се топеше, докато множащите се агресивни ракови клетки затягаха смъртоносната си хватка.

Тези, които посещаваха стария Бен вкъщи — Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт, Едуина Д’Орси, Нолан Уейнрайт и някои от директорите на банката — бяха потресени от бързината, с която се развиваше болестта. Беше ясно, че на Розели не му остава много живот.

В средата на ноември, когато градът бе връхлетян от силна буря с яростни ветрове, Бен Розели бе закаран с линейка в частното крило на болницата Маунт Адамс и това беше последното кратко пътуване в живота му. Оттогава беше почти непрекъснато под въздействието на силни болкоуспокояващи лекарства и от ден на ден миговете, в които беше в пълно съзнание, ставаха все по-кратки.

Розели вече не упражняваше контрол върху Първа търговска американска банка. Висшите директори в банката се събраха и решиха, че трябва да бъде свикан управителният съвет в пълния му състав, за да изберат нов президент.

За тази важна среща бе определен денят четвърти декември.