Артър Хейли - Банкери

Докато бързаше към втория етаж, Уейнрайт си мислеше за изключителната наивност на някои хора. Той се надяваше, че Апълбай няма да чака дълго телеграмата и скоро ще забрави за нея. Щеше да се почуди къде ли е пощаджията и толкова. Би могло да му се случи нещо доста по-лошо. Въпреки многобройните предупреждения, обитателите на жилищни сгради продължаваха да проявяват небрежна наивност. Апълбай можеше и да се обади в полицията, но Уейнрайт почти изключваше подобна проява на бдителност. Така или иначе, след няколко минути това вече щеше да бъде без значение.

Апартамент „2Г“ се намираше към края на коридора. Ключалката се оказа доста елементарна. Уейнрайт извади тънките метални пластинки от кожената си чантичка. При четвъртия опит ключалката превъртя. Той влезе и затвори вратата.

Почака известно време, докато очите му свикнат с тъмнината, след това отиде до прозореца и пусна завесите. Намери ключа на лампата и го завъртя.

Апартаментът беше малък, за един човек. Част от голямата стая бе приспособена за всекидневна — в нея имаше канапе, фотьойл, портативен телевизор и малка маса. Леглото беше отделено с вътрешна стена. Кухненският бокс беше зад подвижна врата, а две врати водеха съответно към банята и вградения гардероб. Жилището беше чисто и подредено. Етажерките с книги и картините по стените даваха допълнителна представа за обитателя му.

Без да губи време, Уейнрайт се зае с бързо и внимателно претърсване на апартамента, като непрекъснато опитваше да потисне вътрешното си недоволство срещу тези нелегални действия. Това чувство го измъчваше. Нолан Уейнрайт си даваше сметка, че всичко, което беше направил досега, противоречи на разбиранията му за ред и закон. Но гневът го караше да продължи. Гневът и чувството за поражение, което бе претърпял преди четири дни.

Той си спомняше с поразителна яснота мълчаливата молба в очите на младата пуерториканка Хуанита Нунес. Погледът й миналата сряда бе очевиден апел: Ти и аз…, и двамата сме цветнокожи. Единствен ти от всички наоколо би могъл да разбереш моята безпомощност и да ми помогнеш. Той долови тази молба, но я пренебрегна. И тогава молбата в очите на Нунес премина в омраза.

Като капак на всичко, Майлс Истън бе успял да то измами Това вбесяваше Уейнрайт. Той трябваше да постави Истън на мястото му, независимо дали нарушава закона или не.

С полицейска методичност Уейнрайт продължаваше да претърсва, твърдо убеден, че стига да има доказателства, той ще успее да ги открие. След половин час беше почти приключил. Беше прегледал гардеробите и шкафовете, мебелите и куфарите, бе проверил зад картините и в кутията на телевизора. Прелисти и книгите, като забеляза, че една от етажерките е запълнена с литература, посветена на хобито на Истън — история на парите през вековете. Освен книгите, имаше и албум със снимки и рисунки на древни монети и банкноти. Нямаше и следа от нещо, което би могло да послужи като доказателство за обвинение. Уейнрайт премести мебелите в единия ъгъл, нави килима и с помощта на лампа започна да преглежда всеки инч от дървения под.

Без лампата едва ли щеше да забележи двете плоскости с малко по-светъл цвят — те издайнически показваха, че там настилката е била рязана. Той внимателно ги повдигна и отдолу видя черна счетоводна книга и цял куп банкноти от двайсет долара.

С бързи движения нареди дъските, постла килима и върна мебелите на местата им.

После преброи парите. Бяха общо шест хиляди долара. След това прегледа малката черна книга и веднага разбра, че в нея се водеха сметки за залагания. Той подсвирна с уста, като се вгледа в размера на сумите. После остави парите и книгата — проучването й търпеше отлагане — на малката масичка пред канапето.

Уейнрайт беше учуден, че намери парите. Той не се съмняваше, че това бяха шестте хиляди долара, които изчезнаха в сряда от банката, но се чудеше защо Истън ги държи у дома си, защо не ги е разменил или вложил. От опита си в полицията знаеше, че понякога престъпниците постъпваха съвсем необмислено — случаят Истън беше пример за това. Оставаше да разбере как бе успял да вземе и да донесе парите.

Уейнрайт огледа апартамента и угаси лампите. Дръпна завесите и като се настани удобно в канапето, зачака.

Малкият апартамент се осветяваше само от отраженията на уличната светлина и в полумрака отново го налегнаха предишните мисли. Сети се за Хуанита Нунес — как ли би могъл да й се извини… Спомни си изчезналия й съпруг Карлос, който бе открит във Финикс, Аризона. Дойде му на ум, че тази информация би могла да се използва, за да й помогне.