Артър Хейли - Банкери

— Събирането на доказателства в днешно време е деликатен въпрос — каза Инес. — Не можем да си позволяваме някои волности, както преди, защото може да пострадаме…

Последва мълчание.

— Кажете ни толкова, колкото смятате, че е необходимо — обади се колегата на Инес.

Уейнрайт преплете пръстите на ръцете си и вторачи поглед в тях. И в тялото, и в гласа му се долавяше напрежение.

— Да предположим, че имаме достатъчно доказателства, за да предадем Истън на съд за кражба. Да приемем, че откраднатите пари са около осем хиляди. На колко години смятате, че ще го осъдят?

— Тъй като му е за първи път, най-вероятно ще получи условна присъда — каза Инес. — В съда не се безпокоят кой знае колко за парите. Те смятат, че в банките има достатъчно пари, пък нали са и застраховани…

— Точно така! — Уейнрайт силно стисна пръсти и добави: — Но ако успеем да докажем, че той е откраднал и другите пари — шестте хиляди, че се е опитал да хвърли вината върху момичето и че почти беше успял, то, по дяволите…

— Е, ако можете да го докажете, всеки разумен съдия ще го прати право в затвора — съгласи се Инес. — Но можете ли?

— Ще опитам! Защото държа да видя този мошеник зад решетките.

— Разбирам ви — каза замислено Инес. — Да не мислите, че аз не го искам…

— Тогава постъпете, както ви предлагам. Не арестувайте Истън тази вечер. Дайте ми възможност до утре.

— Не знам — размишляваше Инес. — Не съм сигурен, че имам право да постъпя така.

Тримата мълчаха, потънали в мисли за дълга и отговорността, разкъсвани между аргументите за и против. Агентите разбираха намеренията на Уейнрайт. Но дали подобни действия бяха оправдани и какъв щеше да е резултатът от тях? Главният проблем се свеждаше до свободата на действие на служителите на закона.

Случаят бе ясен за агентите на ФБР и те напълно споделяха аргументите на Уейнрайт.

— Да изчакаме до сутринта — подзе Далримпъл, — но дали Истън няма да избяга? Това ще причини неприятности на всички ни.

— Не бих искал да се появи и посинен от бой — обади се Инес.

— Няма да избяга. Нито пък ще бъде посинен. Гарантирам ви го.

Инес погледна колегата си, а той сви рамене.

— О’кей! — рече Инес. — До утре сутринта. Но запомнете едно, Нолан, — този разговор никога не се е състоял.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Можете да влезете, господин Гейн. Господин Уейнрайт си тръгва, а ние сме готови да ви изслушаме.

В отдела по сигурността имаше списък с адресите и телефоните на банковите служители. Нолан Уейнрайт преписа телефона и адреса на Майлс Истън.

Той познаваше района, в който живееше Истън. Квартал за хора със средни доходи, на около две мили от центъра. Апартаментът, който го интересуваше, беше „2Г“.

След като напусна централната сграда на банката, шефът по сигурността влезе в една телефонна кабина на площад Розели и набра телефонния номер. Никой не отговори. Майлс Истън беше ерген и Уейнрайт се надяваше, че живее сам. Ако беше вдигнал телефона, Уейнрайт щеше да се извини — уж е сгрешил номера. Но при това положение той се отправи към подземния гараж, където беше паркирана колата му. Преди да излезе от гаража, отвори жабката на колата, извади тънка кожена чантичка и я сложи във вътрешния си джоб. След това потегли към града.

Той се приближи към сградата, в която се намираше апартамент „2Г“, като мимоходом се стремеше да запомня всички подробности. Триетажната постройка, вероятно на около четирийсет години и не особено добре поддържана, беше с двайсетина апартамента. Портиер не се виждаше. В преддверието имаше кутии за писма и звънци с имена. Към тях водеше двойна стъклена врата. Следваше втора, по-солидна врата, несъмнено заключена.

Беше десет и половина вечерта. По улицата почти не минаваха коли. Не се виждаха и пешеходци. Той влезе в сградата.

До кутиите за писма имаше три реда звънци и домофон. Уейнрайт намери звънеца с табелка ИСТЪН и го натисна. Както очакваше, никой не отговори.

Като предполагаше, че „2Г“ е на втория етаж, той избра наслуки един звънец в третата редица и го натисна. По домофона се чу мъжки глас:

— Да, кой е?

Името срещу звънеца беше Апълбай.

— Поща — каза Уейнрайт. — Телеграма за Апълбай.

— Донесете я горе.

Зад тежката врата се чу тихо бръмчене и ключалката се отвори. Уейнрайт натисна вратата и бързо влезе. Насреща беше асансьорът, но той го отмина. Качи се по страничната стълба, като прескачаше по две стъпала наведнъж.