Артър Хейли - Банкери

Беше убедена, че заключи чекмеджето с парите преди да го остави в трезора, и че чак тогава отиде на обяд. Намери го заключено и когато се върна. Що се отнася до комбинацията, която Хуанита беше избрала и използваше, тя никога и на никого не я беше споменавала, нито пък я беше записвала, защото както обикновено разчиташе на паметта си.

До известна степен именно тази нейна памет бе причина да изпадне в още по-сериозна беда.

Хуанита знаеше, че никой не й вярва — нито госпожа Д’Орси, нито господин Тотънхоу, нито пък Майлс — той поне се държеше по-приятелски за разлика от останалите, които заявиха, че е невъзможно да се знае точната сума на липсващите пари.

Но тя я знаеше . Всъщност тя винаги знаеше точно колко пари има в чекмеджето, макар че й беше трудно да си го обясни.

Сама не разбираше как се задържаха в главата й тези бързо променящи се цифри. Те се запечатваха в паметта й, без да полага някакви специални усилия. Сметачният й механизъм се включваше и толкова. Събирането, изваждането, умножението и делението винаги й бяха изглеждали съвсем прости и естествени действия — като дишането например.

Тя пресмяташе всичко автоматично, докато вземаше пари от клиентите или им ги изплащаше. Беше свикнала да поглежда в чекмеджето само за да се увери, че там наистина има толкова пари, колкото би трябвало да има, а също, че банкнотите с различна стойност са на мястото си и в достатъчно количество. Всеки момент знаеше приблизително с какво количество монети разполага, а колкото до банкнотите, тя почти никога не грешеше. Понякога, в края на напрегнат работен ден и след балансирането на касата, установяваше, че цифрата в главата й не е съвсем точна, но обикновено разликата бе само няколко долара.

Хуанита нямаше ни най-малка представа на какво се дължи тази нейна способност.

В училище не беше отличничка. А в горния курс, който изкара надве-натри, рядко получаваше повече от среден по повечето предмети. Дори по математика не се открояваше с особени качества; като изключим способността й да пресмята със светкавична бързина, и то наум.

Най-накрая автобусът пристигна с неравно бръмчене и с остра миризма на нафта. Свободни места нямаше, автобусът беше препълнен. Тя успя да се докопа до една от дръжките и продължи да мисли, мъчейки се да си спомни нещо ново и важно, докато автобусът обикаляше из градските улици.

Какво ще стане утре? Майлс й беше казал, че ще дойдат хора от ФБР. Тази мисъл я изпълни с нов ужас и на лицето й се изписа мрачно безпокойство — това бе същият израз, който Едуина Д’Орси и Нолан Уейнрайт погрешно преценяваха като израз на враждебност.

Утре ще говори колкото може по-малко, както направи и днес, след като откри, че никой не й вярва.

Що се отнася до машината, до този детектор на лъжата, ще откаже. Хуанита нямаше никаква представа как работи тази машина, но след като никой не можеше да я разбере, да й повярва и да й помогне, как би могла една машина да стори това?

Тя мина покрай трите блока между спирката и детската градина, където беше оставила Естела рано тази сутрин. Хуанита бързаше, защото знаеше, че е закъсняла.

Малкото момиченце се затича към нея, веднага щом я видя да влиза в неголямата стая за игра. Детската градина беше разположена в приземния етаж на една къща. Като повечето къщи в района, и тази беше стара и позанемарена, но стаите в детската градина бяха чисти и приветливи. Ето защо Хуанита я беше предпочела пред други, макар че таксата беше по-висока и й беше доста трудно да я плаща.

Както обикновено, Естела беше засмяна и изпълнена с радост.

— Мамо, мамо, погледни ми рисунката! — сочеше тя с изцапани с боички пръстчета. — Това е влак! А това е логомотивът! Вътре има човек!

Тя беше дребничка за възрастта си, тъмна като Хуанита, с големи влажни очи, които блестяха от изумление пред всяко ново и интересно нещо, пред всяко „невиждано“ разкритие.

— Локомотив, миличкото ми — нежно я поправи Хуанита, като я притисна към себе си.

От тишината, която цареше в стаята, беше ясно, че останалите деца са си тръгнали.

Госпожица Феро, собственичка и директорка на детската градина, се приближи намръщено.

— Госпожо Нунес, аз ви направих специална услуга, като се съгласих Естела да остава до по-късно, но това е наистина прекалено…

— Много съжалявам, госпожице Феро. Нещо непредвидено се случи в банката.

— Аз имам и лични задължения. Другите родители се съобразяват с часа на затваряне.